Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Безименната жена стои между мен и Душите, когато от небето, сякаш от нищото, се появяват и други жени, разпръсват се и се подреждат в кръг около Душите и Самаил. Когато издигат ръце нагоре, призрачните им воали се издуват около прозиращите им крака. Нажежени до бяло пламъци проблясват, изстрелват се от дланите им и образуват мистичен огнен кръг в пространството между Звяра и мен.

Първата жена кръжи най-близо, слабата зеленикава светлина, която се излъчва от тялото ми, се слива с блестящото тъмнолилаво сияние от нейното, разширява се и стремглаво залива всичко наоколо, като прониква дори през кръга, в който Душите се изправят на задните си крака и панически рият с копита в небесната шир.

Тя не движи устните си, а гласът й долита до мен от далечината. Той резонира в съзнанието ми и аз осъзнавам, че тя не говори на глас.

— Върви, дете. Събери всичките си сили. Пак ще се срещнем.

Самаил надава вой и вдига меч в центъра на кръга. Той засиява с оранжева светлина, от острието му проблясват искри и свистят във въздуха, пращят срещу светлината на кръга, оформен от сестрите, и макар силата им да е очевидна, нямам никакво желание да я изправя пред тази на Самаил за продължително време. Кимам на жената, с което й давам да разбере, че съм чула думите й, с последни сили се втурвам през стената и влизам в къщата.

Соня и Луиса седят на пода до дивана. Соня държи отпуснатата ми ръка и стиска очи, а устните й се движат в безмълвна молитва. Спускам се в очакващото ме физическо тяло с въздишка, която проехтява и в двата свята, поемам дълбоко въздух, сякаш дълго време съм нямала възможност да го направя и току-що съм се съживила.

— Тя се върна! Тя се върна! — вика Луиса от пода до мен.

Бегло усещам лекия допир на Сонината ръка, сякаш не всичките ми сетива са възвърнали чувствителността си. Мъча се да говоря, да им кажа, че трябва да се върнем в татковата стая и да потърсим списъка отново, ала от устата ми излизат само неразбираеми шумове и звуци, които нямат нищо общо със смислените думи. Сърдито поклащам глава, а Лия ми говори с дрезгав глас:

— Лия? Лия? Погледни ме, Лия. Чуй ме.

Тя издърпва ръката си от моята, обръща брадичката ми така, че да види лицето ми, и толкова властно ме поглежда в очите, че съм принудена да спра. В тях виждам спокойното море на Отвъдното.

— Трябва да запазиш спокойствие. Нормално е. Нормално е да не можеш да говориш, когато се завърнеш от подобно пътешествие, разбра ли?

Аз гледам с широко отворени очи, изгубила увереност, че бих могла отново да проговоря.

— Разбра ли, Лия? Трябва да ми вярваш. След няколко секунди ще можеш пак да говориш. Сетивата ти също ще се пробудят. Дишай по-бавно и чакай. Дай възможност на съзнанието си да смели всичко, което си направила и което си видяла. Дай му няколко секунди да възвърне физическата си стабилност. Погледни ме, Лия! Ако ме разбираш, кимни с глава.

Гласът й е дрезгав. Чувствам се като малко дете, но в решителността на думите й намирам покой, поглеждам я в очите и се мъча да кимна с глава.

— Добре. Сега не мърдай. Просто лежи и дишай.

Напълно се отдавам на безпомощността, в която се намира тялото ми. Когато поглеждам към Луиса, аз се стряскам от уплахата, която чета в очите й, затова се обръщам отново към Соня, заглеждам се в безбрежната синева на очите й и започвам да дишам по-спокойно.

Размърдвам пръстите си и се радвам, че изпълняват командите ми. Правя същото и с останалите части на тялото си, давам им леки изпитания, докато се уверя, че всичко функционира нормално. Едва тогава се осмелявам да проговоря. Соня и Луиса са се съсредоточили в мен, докато се мъча да произнасям думите.

— Н-н-н-неговата стая. Списъкът е в стаята му. Зад портрета на майка ми.

— Сигурна ли си, че е тук?

Луиса ми връчва портрета на майка ми — донесла го е от татковата стая. Заставена съм да остана на дивана, тъй като Соня ме предупреди, че една от неприятните последици от всяко продължително и опасно пътуване в Долината е отслабването на крайниците. И сякаш това не е достатъчно, а и главата ми се пръска и в душата ми се събужда още по-голямо състрадание към Соня, която изпитва подобни трудности след всеки спиритически сеанс. Макар да не го изричаме на глас, тъмнината зад стъклата на прозорците ни дава да разберем, че времето, в което можем да останем сами, е към края си. Леля Върджиния, Алис и Хенри ще се върнат всеки момент.

— Не мога да се закълна, но при тези обстоятелства съм почти сигурна.