Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

В гласа й се чете нова сила и той кънти дори над шума от бързия бяг на реката и плющенето на дъжда.

— Хенри! Погледни ме, Хенри! — викам го аз, защото искам да види, че не се страхувам и се опитвам да задържа погледа му със силата на волята си. — Не ме е страх, Хенри. Няма нужда да ме закриляш, разбра ли?

Устните му са станали болезнено сини с тъмновиолетов контур. Той едва говори, думите му трудно си пробиват път на студения вятър.

— Татко ми каза да го пазя. З-з-за теб, Лия.

После става онова, от което най-много се боя. Пръстите на Хенри са сключени здраво около нещо малко и бяло. Проклинам се наум. Когато съм отишла да искам списъка от Алис, само съм доказала, че той не е у мен. А това е станало причина да го потърси другаде.

— Сложи го в джоба си, Хенри. Прибери го, докато се върнем у дома.

Аз пристъпвам към него, като събирам целия авторитет, на който съм способна. Ще го прибера вкъщи. Да видим как Алис ще съумее да ме спре.

Само че тя не го прави. Всъщност тя не се доближава до мен. Отива при Хенри, впива пръсти в облегалката на стола му и се обръща с лице към мен.

— Не се приближавай нито крачка, Лия! Казах ти да стоиш настрана.

А после се обръща към Хенри.

— Дай ми списъка, Хенри. Ако наистина искаш да закриляш Лия, както сам твърдиш, както татко ти е заръчал, ще ми дадеш списъка. Ако не го сториш, Лия никога няма да се освободи от бремето, което й е отредено.

Няма нужда да ме плаши с каквото и да е, защото самият факт, че държи стола на Хенри и е тъй близо до водата, ме ужасява.

Хенри упорито клати глава.

— Не. Ще направя това, за което ме помоли татко.

Устните му треперят и издават страха, който иска да скрие зад решителния си отказ.

Достатъчно. Пристъпвам към Хенри, като се мъча да проявя увереността, която не чувствам.

— Това е смешно, Алис. Веднага се махни от Хенри! Прибирам го вкъщи.

Тъкмо се приближавам до рамото й, когато тя се извърта на място, по-бързо, отколкото е възможно в проливния дъжд, и сега двамата с Хенри са с лице към реката, а тя ме поглежда през рамо.

— Не се приближавай повече, Лия! Недей.

Спирам се и не мърдам. Мисля. Мисля толкова бързо, колкото мога. Изражението на лицето й е неразгадаемо — смесица от гняв, страх и тъга, които преливат едно в друго и е невъзможно да се определи къде свършва едното и започва другото. Като полудяла е, очите й гледат диво. Нямам й никакво доверие по отношение на брат ни. Най-добре е да отведа Хенри далеч от нея и то колкото е възможно по-скоро. Пристъпвам към нея, като се правя, че имам доверие в разумността на действията й.

— Недей.

Очите й ме умоляват, искат от мен нещо, което не разбирам и затова не мога да й го дам.

— Моля те, Лия.

Последната й молба ме кара да се чувствам сигурна и да направя втора крачка напред, защото вярвам, че Алис не желае да навреди на Хенри.

Грешка. Разбирам, че съм сгрешила, когато главата й трепва и тя отпуска стола заедно с Хенри надолу към реката с такава лекота, сякаш той не е човек, а камък.

Колкото и да изглежда странно, трополенето на стола надвива плющенето на пороя, колелата му се търкулват напред по каменистия бряг отначало по-бавно, после постепенно усилват скоростта си надолу по наклона и противното му скърцане се забива в мозъка ми.

Най-странното обаче е фактът, че всичко става много бавно. Дълбоко в съзнанието си усещам, че събитията препускат, че стават твърде опасни, ала в този момент всичко наоколо сякаш е забавило своя ход, а изминалото време се проявява като изопачен вариант на самото себе си.

Аз се хвърлям напред през разкаляната пръст, отчаяно мятам ръце да уловя крака му, спицата на стола му, каквото и да е, докато Хенри се търкаля надолу и все повече се приближава към реката. Разперени в калта, пръстите ми докопват спицата на едното колело и остра болка ме прерязва през китката на ръката, когато спирам с пръсти търкалянето на колелетата.

Хенри е мъчително притихнал, вкопчил ръце в страничните облегалки на стола си с всички сили, които дребното му тяло може да събере. Аз се мъча. Мъча се да удържа стола, ала той е толкова тежък! Пръстите ми не са достатъчно силни да надвият стоманата. Въпреки болезнените усилия, които правя, колелото се изплъзва от ръката ми.

Хенри започва да пада, надолу и надолу към реката. Като по чудо той остава на стола си, когато колелата му се удрят в един камък близо до дъното и изхвърлят брат ми във въздуха.

Хенри пада право в бързата река.