Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Споменът за Хенри ме отвежда в стаята му. Очите му, лицето, лъчезарната му усмивка. Може би трябва още един, последен път да съм с него, преди да си тръгна.

В стаята му е тихо, всичко стои непокътнато. Влизам и затварям вратата с желанието да запазя единствено за себе си този последен миг близо до брат си. Присядам на края на леглото и вземам възглавницата му в ръцете си. Още носи неговото ухание. Уханието на книги като цялата къща, в която той намираше подслон и уединение; носи и лекия мирис на лепкави от сладко момчешки пръстчета. Спомените стягат гърдите ми с такава сила, че не мога да си поема въздух.

Връщам възглавницата на мястото й, като я обръщам наопаки и милвам гладката й повърхност, както правех, когато беше малък и се готвех да го сложа да спи или да му почета преди сън. Отивам към рафта с книги — Хенри много приличаше на татко и на мен, обичаше интересните истории. Томовете бяха прилежно подредени един до друг, тук бяха всички любими книги, които съм чела като дете, имаше и нови. Погледът ми е привлечен от корицата на „Островът на съкровищата“ и аз си спомням сияещия му поглед и въодушевлението му, когато понякога я четяхме заедно. Издърпвам я от лавицата, радвам се да я усетя в ръцете си, да вдъхна мириса на стара кожа.

Книгата е такава, каквато я помня, с гравюри на отделни сцени. На едната се виждат мъже, които са на плажа, копаят пясъка, за да открият заровеното там съкровище, и тази картина възбужда въображението ми.

„Татко ми заръча да го скрия. Каза ми да го запазя. За теб, Лия.“

Разумът ми се стреми да отхвърли тази вероятност, ала сърцето ми вече го е изпреварило и се чуди дали безцелното лутане на мисълта наистина няма никаква цел.

Внимателно разглеждам книгите на рафта, знам, че то е тук, откакто Хенри изгуби корабчето си играчка в реката. Отначало не го виждам. Напъхано е в задната част на рафта, в самия му край. Ала още щом зървам яркочервения цвят, неизбледнял от годините, разбирам, че съм го открила.

Изправям се на пръсти, за да достигна стъклената кутия, и си спомням колко часове прекара баща ми с Хенри, за да му направи точното копие. Татко, който не използваше ръцете си за други цели, освен да държи любимите си книги, прекара дни наред, навел глава до тази на Хенри, докато търпеливо ковеше едно към друго малките дървени късчета. Внимателно ги боядисваше в цветовете, с които беше боядисано корабчето, после го занесе на стъкларя, за да му направи кутия, така че Хенри да може винаги да си спомня за любимата си играчка.

Стъклото е студено и гладко, аз се опитвам да го отделя от основата, върху която е положено корабчето. То е здраво прикрепено към нея и макар една малка част от мен да се срамува, че искам да разглобя кутията на брат си, друга, много по-силна част ми казва, че съм изпратена тук тъкмо с тази цел.

Обръщам наопаки стъклената кутия и виждам, че има ограничен брой места, в които да търся, така че съсредоточавам вниманието си върху дървената основа. Тя е квадратна, покрита с тъмен лак. Дърпам малко по-силно, ала не мога да я извадя от стъкления похлупак. Дълбочината на основата ме кара да спра. Тя е най-малко десетина сантиметра висока и изглежда съвсем неподходяща за толкова малко корабче. Давам си сметка, че вероятно татко я е направил по този начин, за да осигури достойно място за корабчето му — така е проявил уважение към единствения си син.

Или пък вътре е скрил нещо?

Държа внимателно стъкления похлупак в ръка и щателно проучвам основата, за да открия някаква издатина или ръб, нещо, което бих могла да издърпам. Не намирам такъв и се опитвам да извия кутията, ала тутакси се сепвам и си казвам, че е абсурдно да извия нещо квадратно по този начин. Съвършените ъгли на квадрата, изчистените му линии предполагат нещо много просто, съвсем елементарно и когато поставям палците си върху дъното и натискам, тънката дъсчица леко се приплъзва встрани, сякаш през всички тези години е чакала единствено мен.

Сгънатият лист в малката кухина ме кара да затая дъх, а по гърба и ръцете ми пробягват студени тръпки. Ръцете ми се тресат с такава сила, че аз се връщам до леглото, отмествам хартията и поставям стъкления похлупак върху завивката.

Колкото по-дълго мисля, толкова повече се уверявам, че може и да съм права, ала когато зървам имената, изпитвам истинско страхопочитание към братчето си. Те се точат като редица от мравки надолу по листа, едно след друго:

Соня Соренсен Лондон, Англия

Хелене Кастила Барселона, Испания