Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Вглеждам се в очите му — неистината, която изричам, е най-тежката лъжа, която някога ще си позволя да произнеса.

— Ами… всъщност не е толкова важно. Просто се страхувам, че ще трябва да измине доста време, преди да стана предишната Лия. Преди да мога… да превъзмогна случилото се.

Гласът ми звучи все по-тихо и по-тихо, докато накрая започвам да шептя и разбирам, че думите ми всъщност са самата истина. Защото вече знам, че времето, когато ще мога да продължа живота си както преди, никога няма да настъпи.

Облекчен, той си поема дълбоко дъх и с лека усмивка ме хваща за двете ръце.

— Никой не очаква от теб противното. Най-малко аз. Ще съм тук и ще те чакам, колкото и време да ти е нужно.

Отвръщам на усмивката му, вдигам се на пръсти и го целувам по гладко избръснатата буза.

— Благодаря ти, Джеймс. Моля се да е така — казвам аз и се обръщам да си тръгна, преди да съм решила нещо друго.

— Лия?

Обръщам глава и виждам, че той държи ръката си на бузата, сякаш иска да запази целувката ми завинаги.

— Обичам те — изрича, сякаш знае, че няма да ме види повече, макар че всъщност няма как да го знае. — Обичам те, Лия.

— Аз също, Джеймс.

При тези думи гърлото ми се свива.

В следващия миг вече съм навън пред вратата, затварям я плътно след себе си и се обръщам към Едмънд.

— Благодаря ти, Едмънд. Свърших.

Този път чукам на вратата на Алис и очаквам отговор. Когато някой е спасил нечий живот, полага му се необикновено внимание, независимо какво се е случило преди това.

— Влез — гласът й звучи приглушено иззад огромната врата, тих е като в детските ни години.

Бавно отварям вратата. Избягвах този разговор, последното истинско сбогуване, което трябва да направя. И най-трудното заради края, който ще го последва.

— Алис — заставям официално до леглото й, а тя се изправя до скрина.

— Лия. Добре ли си? — погледът й е мил, гласът й звучи искрено.

Поклащам глава, а тя широко разтваря очи и ме гледа с тревога.

— Какво… какво има? Съветва ли се с лекаря?

Когато преглъщам, чувствам болезнен спазъм в гърлото си и за миг се питам дали да не се разплача, ако все още са ми останали сълзи.

— Не съм. Лекарят не може да ми помогне. Не може да ми върне Хенри, нали? — скръбта се усеща в тона, с който задавам въпроса си. Всъщност това не е въпрос. И все пак изисква отговор, различен от онзи, който и двете знаем, че е истинският.

— Не — клати глава Алис.

Улавям се за таблата на леглото и търкам палци в топлото дърво, колкото да правя нещо с ръцете си.

— Утре рано заминавам.

— Леля Върджиния ме осведоми. Отиваш в Лондон, нали?

Кимам с глава. Двете с леля Върджиния обсъдихме плюсовете на това да запазим целта на пътуването ми в тайна, но трябва да кажа, че тук, в нашия свят, не ме е страх от Алис толкова, колкото в Отвъдния. После, нали съм в ролята на Портата? Най-вероятно Алис недоумява, защото колкото и да желае да ме отстрани, тя трябва и да си признае, макар само пред себе си, че е по-добре да живее с надеждата, че ще променя решението си, отколкото да ме отстрани завинаги.

Така си казвам аз в най-мрачните моменти. В миговете, в които се налага да приема, че в ръцете на сестра ми животът ми е в опасност. Тя си поема дълбоко въздух и продължава:

— Лия. Нямах намерение… така де, не знам защо… защо го направих. Всичко стана толкова бързо, не мислиш ли?

Би трябвало да съм сърдита. Би трябвало да съм извън кожата си от гняв. Ала в сърцето ми цари странен покой. Яростта ми е точно толкова безпомощна и слаба, колкото бяха и студените ми крайници, след като ме измъкнаха от водата.

— Така е. Стана много бързо — прошепвам аз, тъй като споменът за ужасните мигове ме преследва като призрак и не ми дава покой. — Но ти си застанала твърдо на страната на пророчеството. На противниковата страна.

— Намираме се на противоположните страни от самото начало, Лия. Никога сме нямали възможност да бъдем нещо друго, освен противници. Нима все още не си наясно? Още ли си склонна да виниш едната от двете ни? Не можем ли просто да приемем, че такава е съдбата ни? Че нито една от нас не е направила грешен избор?

Подпирам глава в таблата на леглото и се взирам в дърворезбата върху тънката подпора.

— Вярно е, че много отдавна имената ни са били написани в пророчеството, Алис. Ала имало е избор. И за двете ни. Винаги има избор. Ти направи своя. Аз също. Лошото е, че изборът ни е различен.

Тя тръгва към мен с истинската си, присъща само на Алис, усмивка и аз знам, че винаги ще я помня такава. Лъчезарната усмивка, която те кара да направиш всичко, за да почувстваш топлотата й. Тя идва и се хваща за едната от четирите колони на леглото, поставя ръката си до моята и се навежда към мен, докато двете опираме челата си, както правехме като деца.