Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

— Ще ми липсваш, Лия. Каквото и да се случи.

Усещам хладната й кожа.

— Ти също.

Изправям се, защото се боя, че ако остана още малко до сестра си, ще забравя коя е всъщност. Ще забравя какво желае и какво е вършила досега.

— Но ние пак ще се срещнем.

Тя отстъпва крачка назад, взема ръката ми, после бързо я пуска.

— Права си.

Вглеждам се в бездънните й зелени очи, които са същите като моите.

— Значи няма да размислиш, така ли? Дори сега?

Тя поклаща глава.

— Особено сега. Да се откажем от каузата си заради друга, която със сигурност ще се провали, би било глупаво. — Твърдият й поглед става леденостуден и празен като езерото през зимата. — А аз съм всичко друго, но не и глупава, Лия.

Остава ми само да кимна с глава. Думите й очертават още по-ясно фронтовата линия. Следващата ни среща едва ли ще протече толкова кротко.

Няма какво друго да си кажем. Бързо се обръщам, преизпълнена със съжаление, с тъга и не на последно място с бушуваща в гърдите ми ярост. Излизам от стаята, без да погледна назад, и затварям вратата след себе си. Затварям подстъпите към сестра си, която тъй добре познавах навремето.

Връщам се в стаята си и виждам, че вратата е широко отворена, ала не това ме кара да се спра. Спирам, защото ме спохожда онова особено усещане за празнота, което трудно се описва, но което толкова често остава, щом някой излезе от стаята.

Оглеждам се и се опитвам да установя какво липсва, ала прозорците са плътно затворени и всичко е непокътнато.

С изключение на късчето хартия, което лежи върху писалището ми.

Внимателно прекосявам стаята. Макар да съм сигурна, че в нея няма никой друг, неприятно ми е да разбера, че някой се е ровил в личните ми вещи. Отивам до бюрото, навеждам се и вземам листчето. Светлината е мъждива, стаята се осветява единствено от меките отблясъци на огъня в камината. Трябва да приближа листчето до очите си, за да разчета думите, но и тогава с мъка разпознавам разкривените букви, въпреки че съобщението е просто и кратко.

За да откриеш края на книгата,

прекоси древната гора към тайнствения остров.

А дотогава трябва да си готова за приближаващата битка…

И никому да не се доверяваш.

Отпускам се на стола до писалището, като продължавам да стискам листчето в ръката си. Безнадеждността, моята позната компаньонка през последните дни, след смъртта на Хенри, за малко повдига крайчеца си. На нейно място аз усещам определена цел.

Връщам поглед към бележката. Няма подпис, но това не е толкова важно. Тя представлява ясен знак, че животът ми се е променил толкова много, че с лекота отгатвам смисъла, скрит зад загадъчните думи, макар да не знам автора им.

Липсващите страници от книгата са все още някъде там.

Трябва да ги намеря и да сложа край на пророчеството.

А после да се опитам да започна на чисто.

Спирам, но продължавам да държа перото и да търся подходящите думи. Въпреки разговора ни в книжарницата няма да е честно да тръгна, без да споделя с Джеймс поне част от истината; нима Джеймс не е най-старият ми приятел, моят най-скъп съюзник, най-близкият до сърцето ми?

Но в пророчеството няма място за любов. Не и сега. Да го въвлека в пророчеството, би било егоистично от моя страна, но пък не ми се иска и да го нараня. Трябва да се опитам да му обясня, без да се впускам в подробности. Трябва да се помъча да го накарам да разбере, че се нуждая от време. Време далеч от него, далеч от Бърчууд, далеч от Алис. От всичко, което ми пречи да намеря отговорите, водещи към края на пророчеството.

Не знам дали ще е достатъчно — незначителните ми думи, безсмислените ми забележки, моите празни извинения. Ала то е всичко, оставено ми от моята майка, всичко, което ми остава под бремето на моята скръб, след като знам, че ме очаква решителна битка.

Скъпи мой Джеймс,

Няма да си взема сбогом с теб. Защото това не е краят на нашата любов. Как би могло да бъде, щом сърцето ти бие досами моето още от времето, когато сърцата ни изобщо са започнали да бият? Не, ние сме двете страни на една и съща монета. Ние принадлежим един на друг и винаги сме си принадлежали.

Спомням си топлите ти устни върху моите, думите ти на Деня на благодарността и ето моя отговор: Да. Да, ще бъда твоя. Да, искам да изживея живота си с теб. Да, копнея да държиш ръката ми в своята и това да продължи до края на света.

Ала желанието ми не би могло да се сбъдне, ако не намеря отговора на единствения въпрос, с който се сблъсках току-що. Един въпрос колкото опасен, толкова и неясен. А докато го търся, не искам да те въвличам в опасностите около него, макар да знам, че ако можеше, щеше да оспориш моето решение.