Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Луиса Торели Рим, Италия

Филип Рандал — детектив

Хайгроув авеню № 428 Лондон, Англия

Потресена падам на леглото. Не е бил у него. Смачканата хартийка в ръката му е била просто късче хартия, най-вероятно празно или пък изписано с измислени имена. Вероятно е искал да го изхвърли във водата, за да накара Алис да се откаже от търсенето. Може би е искал да й даде фалшивия списък и да я изпрати на безкрайно пътешествие. Какъвто и да е бил мотивът му, умната му постъпка в случая ми позволява да следвам пророчеството, да стигна до края му, без да се бавя повече. Питам се дали името, което е написано най-долу, е на човека, на когото татко е поверил издирването на ключовете. Лесно ще разбера.

Сега вече знам. Преди смъртта си татко е идентифицирал само три от четирите ключа.

Три, а не четири.

Дори да е така, все е някакво начало.

Когато вдигам ръка, за да почукам, спомням си кога за последен път стоях на този праг. Тогава пророчеството и моята роля в него бяха все още забулени в тайна.

Този път леля Върджиния определено е по-удивена да ме види.

— Лия! — протяга ръка към мене тя, придърпва ме в стаята и затваря вратата. — Как си? Нещо не е наред ли?

Иска ми се да й кажа, че нищо не е наред. Че Хенри е мъртъв и никога повече няма да го видим, че Алис няма да се спре пред нищо, за да докара Звяра в нашия свят. Но леля Върджиния го знае. Нямаме време за излишно повтаряне, трябва да бързаме.

Поклащам глава.

— Не. Просто… — поглеждам към дланите си и изричам: — Трябва да тръгвам, лельо Върджиния.

Когато вдигам поглед, тя кима с глава.

— Какво да направя, за да ти помогна?

Вземам ръцете й в своите. Кожата им е мека и суха, а самите те са леки като перце.

— Ела с мен.

Поглежда ме в очите с лека усмивка, после разтваря обятията си и ме прегръща.

— О, Лия! Знаеш, че това е най-голямото ми желание.

— Тогава ми обещай, че ще дойдеш.

Тя клати глава.

— Още не ми е дошло времето да си тръгна.

— Но нали Хенри… — преглъщам думите.

Мисля, че ако ги изрека на глас, ще умра. Все пак правя усилие.

— Хенри го няма, лельо Върджиния. Нищо не те задържа тук.

— Ами Алис?

— Алис ли? — не скривам учудването си аз.

— Знам, че ти е трудно да го разбереш, Лия. Но аз обещах на майка ти. Обещах й да се погрижа за всички нейни деца. А не мога да се избавя от усещането, че съм се провалила с Алис.

Сянка преминава през очите й. Сигурна съм, че си мисли за Хенри, ала вината и тъгата, която изпитва, събуждат гняв в душата ми.

— Алис ли? Ще останеш тук, за да се грижиш за Алис? Може би ще я обучиш и за Бранителка? Може би ще й предадеш и тайните на сестрите, за да й помогнеш?

— Лия.

Тя говори тихо. Не се кара. Не точно. Ала тонът й е такъв, сякаш ме мъмри.

— Никога няма да направя подобно нещо. Алис не се нуждае от моята помощ. Нито от намесата ми. Няма да я обучавам за Бранителка, защото тя не желае да е такава, но не мога и да я изоставя.

Иска ми се да извикам: „Ами аз? Нима ще ме изоставиш сама да диря пътя си в пророчеството, без да ме упътиш поне малко?“

Леля Върджиния продължава сякаш в отговор на моя въпрос:

— Но и теб не изоставям, скъпа моя. Ти ще се радваш на подкрепата на ключовете и на напътствията на сестрите, а аз ще дойда при теб, щом мога. Имаш думата ми.

Поклащам глава.

— Къде ще дойдеш, лельо Върджиния? Дори не знам къде отивам. Нужно ми е време. Време, за да усъвършенствам познанията си за Отвъдното и уменията, които все още не мога да контролирам добре. Нуждая се от място, където да се чувствам в безопасност поне за малко.

— Не се безпокой. — Погледите ни се срещат. — Известно ми е къде точно отиваш. Разбира се, няма никаква гаранция. Ала там, където ще бъдеш, е сигурно, както на всяко друго място.

— Едмънд — когато изричам името му, гласът ми секва.

Той полира каретата с протяжни и бавни движения, обърнал гръб към входа на навеса за карети. Щом чува гласа ми, спира, а ръката му, с която работи по едната страна на колата, остава вдигната във въздуха — каретата изглежда така, сякаш Едмънд я е лъскал три дни подред без прекъсване, от самото погребение на Хенри. Обръща се да ме погледне и в същия миг пожелавам да не го бе направил, защото очите му излъчват такава скръб, такова дълбоко страдание, че чак дъхът ми спира.

Приближавам се до него и поставям ръка на рамото му.

— Аз… Моите съболезнования, Едмънд. За загубата ти.

Думите увисват помежду ни и за миг си казвам, че вероятно изпитва страшен гняв. Питам се дали някога би ми простил заради това, че загуби момчето, което обичаше толкова много.