Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Вместо да ти го кажа, докато гледам обичното ти лице, предпочитам да ти напиша писмо, защото съм сигурна, че иначе би се опитал да ме спреш. Сигурна съм, че би поискал отговори от мен. Убедена съм, че не би ме пуснал да замина, без да ми помогнеш, без да ме посъветваш. А, честно казано, сама не вярвам, че бих устояла на настояванията ти.

Но въпреки всичко ще го направя. Трябва да ми вярваш, ако някога си имал доверие в мен, ако някога си ме обичал. Трябва да повярваш, че никога нямаше да те оставя, ако имаше друг начин. Трябва да ми повярваш, че ще се върна при теб. Защото ще се върна, Джеймс. Наистина. Имаш думата на моята любов и трябва да я пазиш до сърцето си, докато сложа край на онова, което иначе би било пречка между нас.

Винаги си ме закрилял. А сега трябва да повярваш, че е мой ред да сторя същото за теб. Да запазя и двама ни, така че някой ден да станем едно.

Стремя се да бъда честна с теб, Джеймс. Моля се да ме чакаш. Ако ме чакаш, аз ще се върна. Имаш думата ми, имаш и любовта ми.

Дъждът плющи под нас, докато бързаме в нощта. Има прозорци, но няма смисъл да поглеждаме през тях. Вече опитах, ала навън е тъмно като в рог.

В началото се тревожа, че ще ми прилошее, задето толкова дълго време съм в купето, без да мога да гледам навън през прозорците, но сега клатенето и люшкането ме успокояват. Мисля си, че ако останем завинаги в този влак, ако се клатим и люлеем до края на света, всичко ще е наред. Не както беше преди, но може би също толкова приятно.

Усещам как нечия топла длан покрива моята. Вдигам поглед и срещам усмивката на Соня, развълнувана и в същото време загрижена. Не очаквах толкова лесно да я убедя да ме придружи.

Напъхала съм единствената си пътна чанта под седалката. Там съм сгънала роклите си, някои тоалетни принадлежности и ножа от стаята на Алис. Предварително съм изпратила останалия си багаж в Лондон. Леля Върджиния е уредила всичко и е уведомила прислугата, че пристигам. Както Бърчууд Милторп Хаус също принадлежи на фамилията ни от години. Там двете със Соня ще се чувстваме удобно и Соня ще ме обучи да използвам дарбата си по предназначение. В това време ще се свържем с Филип Рандал и ще потърсим останалите ключове. А междувременно аз ще стана по-силна, както в този свят, така и в Отвъдното, и ще мога да водя битката, защото ми е отредено мястото в самия й център.

Луиса ще се включи на по-късен етап, когато намери начин да си замине от „Уиклиф“, без да разочарова баща си в Италия, нито да възбуди подозрение у него. Сбогуването беше трудно. Ала на небето е написано, както и върху китките на ръцете ни, че пак ще се срещнем.

Соня стиска ръката ми и когато свеждам поглед, виждам медальона да блести, изпълнил белега на китката й. Така сме се споразумели. Не съм сигурна дали медальонът ще остане на китката й, или ще се върне при мен, както направи преди време. Надявам се само, че ще е на сигурно място, че силата на душата, на която е поверена грижата за него, няма да му позволи да се върне при мен. Соня не е Портата. Самаил няма да може да влезе през нея, ала тя ме предупреди, че Душите ще се опитат да я измамят, да я уплашат, да я тормозят по всякакъв начин, докато най-сетне успеят да се доберат до мен. Но що се отнася до Отвъдното, тя е по-силна от мен. Ако някой би могъл да ги държи настрана, ако някой би могъл да ми даде времето, от което се нуждая, за да се подготвя за приближаващата битка, това е Соня.

Дали ще успее? Или медальонът ще намери как да се върне на ръката ми в някоя подходяща за това нощ, ще ме откара в Отвъдното при Звяра, който ще ме използва като Порта, като таен проход към битката, която ще отключи Седемте чуми?

Нямам отговори на тези въпроси. Още не.

Мога да направя само това, да пътувам напред в бъдещето си, към онази тъмна и безформена сянка, която стои там и ме чака. В бъдещето, недостигнато от моята майка въпреки желанието й да поеме поне донякъде моя дял в тази история. Да открия липсващите страници и останалите ключове. А те ще бъдат винаги с мен — майка ми и баща ми, леля Върджиния, Джеймс, дори Алис.

И Хенри. Хенри е моят талисман, който ми помага в тъмните нощи.

Викам в спомените си тъжните му очи по време на последния ни разговор. Очите и неговите думи, доста мъдри за десетгодишно момче: „Само времето ще покаже, Лия.“

Така е — времето наистина ще покаже.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6707

Издание:

Мишел Зинк. Пророчеството на сестрите