Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

Раздвижих се отново, обезумяла и осъзнаваща безполезността си, но водена от нуждата да направя нещо и обзета от желание за битка. Този път се спуснах към Роман, бързайки да преобразя тялото си в… е, дори не знаех в какво. Нямах наум някаква конкретна форма, а само отделни черти: остри нокти, зъби, люспи, мускули. Остро. Голямо. Опасно. Създание от кошмарите, истински демон от ада. Аз обаче дори не успях да се докосна до нефилима. Единият или двамата ме пресрещнаха по средата на скока, отхвърляйки ме назад, този път — близо до Сет, чиито широко отворени очи ме гледаха с ужас и учудване. Застигнаха ме енергийни мълнии и ме накараха да запищя от болка, разкъсвайки всеки мой нерв. Новата ми форма ме защити съвсем за кратко, тъй като заради болката и изтощението загубих контрол над трансформацията. Върнах се отново в стройното си, човешко тяло, когато нова мрежа от енергия ме прикова на място, така, че повече не можех да помръдна.

Цялата ми атака заедно с преобразяването бе траяла само около минута, но се чувствах напълно изтощена и разбита; резервите от енергията на Мартин Милър накрая бяха пресъхнали. Дотук с храбростта. Един нефилим лесно би могъл да те накара да се чувстваш като риба на сухо.

— Доблестно изпълнение, Джорджина — засмя се Роман, докато бършеше потта от челото си. Той също бе употребил голямо количество енергия, но имаше още за изразходване, и то много повече в сравнение с мен. — Доблестно, но глупаво. — Той се приближи, огледа ме от глава до пети, и поклати глава с горчив смях: — Не знаеш как да дозираш енергията си. Изгори всичките си резерви.

— Роман… толкова съжалявам…

Не беше необходимо да ми казва колко малко енергия имам. Усещах го. Имах не просто малко, бях изразходена. Така да се каже, карах на изпарения. Погледнах ръцете си и видях, че фигурата ми леко трепти и проблясва като мираж. Лошо. Когато дълго носиш едно тяло, дори и да не е рожденото ти, с годините то става част от теб, а аз се бях сдобила с това преди петнадесет години. То ми беше като втора природа. Гледах на него като на мое собствено и винаги подсъзнателно се връщах към него. Засега все още се борех да го задържа, но то отново се превръщаше в тялото, с което се бях родила. Лошо, много лошо.

— Съжаляваш?! — попита Роман и по изражението на лицето му разбрах колко ужасно го бях наранила. — Дори не си в състояние да си представиш…

Всички го усетихме едновременно. Роман и Хелена се обърнаха и размениха тревожни погледи, а после входната ми врата се отвори като блъсната от вятър. Оковите, които ме държаха, паднаха, тъй като нефилимите пренасочиха силата си към настъпващия апокалипсис.

Избухна ярка светлина — толкова ярка, че болеше. Позната светлина. Още веднъж се появи същият ужасен силует, който бях видяла в уличката, само че този път бе двоен. Огледални образи. Неразличими. Не знаех кой, кой е, но си спомних думите на Картър отпреди една седмица: един ангел в истинската си форма ще изкара от релси повечето същества, а смъртен — ще убие.

— Сет — прошепнах и се извърнах от величествения спектакъл, за да погледна писателя.

Кафявите му очи широко се отвориха от благоговение и страх, когато осъзна величието на сцената.

— Сет, не ги гледай!

С последни сили вдигнах трепкащата си ръка и обърнах лицето му към моето.

— Сет, не ги гледай. Гледай мен, само мен.

— Джорджина — задъхано каза той и предпазливо докосна лицето ми, — какво ти е?

Събрах цялата си воля, за да накарам тялото си да се бори и да запази формата, в която беше, когато Сет ме видя за първи път. Беше изгубена битка. Дори безнадеждна. Така нямаше да оцелея още дълго. Сет се наведе още по-близо и за мен звуците на разрушения и хаос спряха да съществуват. Вместо това целият свят и всичките ми усещания се фокусираха върху неговото лице.

Бях казала, че Роман е красив, но той не представляваше нищо в сравнение със Сет в онзи момент. Сет, с озадачените кафяви очи, засенчени от дълги мигли; Сет, чиято доброта си проличаваше във всичките му действия; Сет, с рошавата коса и едва наболата брада, обрамчваща лице, което не можеше да скрие същността му; силата на характера му блестеше пред мен и душата му бе като фар в мъглива нощ.

— Сет — прошепнах. — Сет.

Той се наведе към мен, оставяйки ме да го издърпам все по-близо и по-близо. Тогава, докато раят и адът бушуваха, го целунах.

Понякога се събуждаш от сън. Понякога се събуждаш в съня си. Понякога, но много рядко, се събуждаш в съня на някой друг.