Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— Джорджина! Пусни го!

Груби ръце ме откъснаха от Сет, сякаш късайки плът от собственото ми тяло. Закрещях в агония от прекъсването на връзката, борех се с ръцете, които ме дърпаха и ме държаха. Драсках насилника, имах нужда да открия тайната, таяща се зад тази целувка, копнеех за цялостно единение със Сет…

Сет.

Ръцете ми се отпуснаха и примигнах, от което светът отново дойде на фокус. Действителността. Вече не бях в главата на Сет, а в апартамента си. У мен се бе настанило чувство на сигурност и нямаше нужда да се оглеждам, за да зная, че тялото ми бе спряло да се преобразява и че пак бях влязла във формата на дребничка, стройна жена с медно кафяви коси. Момичето, което някога бях, още веднъж бе погребано дълбоко и доколкото зависеше от мен, никога повече нямаше да му позволя да се покаже отново. Жизнената сила на Сет ме изпълваше, преливах от нея.

— Джорджина — промърмори зад мен Хю и ръцете му пуснаха моите, — за Бога, изплаши ме!

Огледах стаята и видях, че Картър, занемарен както винаги, се е надвесил над тялото на Сет.

— О, Боже! — Скочих, отидох при тях и коленичих до ангела. Сет лежеше на пода, кожата му беше бледа и студена. — О, Боже! О, Боже! О, Боже! Да не е…

— Жив е — отвърна Картър. — Едва диша.

Щом погалих бузата на Сет и усетих златисточервеникавите косъмчета на едва наболата му брада, очите ми се напълниха със сълзи. Дишането му беше повърхностно и накъсано.

— Не исках. Не исках да взема толкова много…

— Направила си каквото е трябвало. Била си в лошо състояние, можело е да умреш.

— А сега Сет може да…

Картър поклати глава:

— Не, няма. Ще му е нужно време да се възстанови, но ще прескочи трапа.

Уплашена, че докосването ми би могло още повече да нарани Сет, отдръпнах ръката си. Огледах се наоколо и видях погрома в апартамента си. Изглеждаше по-зле от този на Джером. Счупен бюфет и строшени стъкла. Изпочупени маси.

Столовете и дивана бяха преобърнати. Паянтовата етажерка най-после бе на парчета. В кухнята Обри седеше на задните си лапи под кухненската маса и се чудеше какво става. Аз също се чудех. Нефилимите не се виждаха никъде. Какво се беше случило? Наистина ли бях пропуснала всичко? Епичната небесна битка на века, а аз я бях пропуснала заради една целувка? Да си призная, целувката наистина беше хубава, но все пак…

— Къде… са останалите?

— Джером отиде да премахне щетите сред съседите.

— Не звучи добре.

— Стандартна процедура. Знаеш, че свръхестествените битки не са съвсем тихи. Ще направи малко изтриване на мозъци, за да сме сигурни, че властите няма да научат.

Преглътнах, изплашена от следващия си въпрос:

— Какво… Какво стана с нефилимите?

Картър ме погледна, сивите му очи се задържаха върху мен дълго и решително.

— Знам — казах накрая, свеждайки поглед, неспособна да отвърна на неговия — не е десет години условно, нали? Унищожили сте ги.

— Унищожихме… единия от тях.

Рязко вдигнах поглед.

— Какво? Какво стана с другия?

— Той избяга.

Той. Сега вече сълзите ми се изляха, без да мога да ги контролирам. Ще замина, заради теб.

— Как?

Картър сложи ръка върху челото на Сет, сякаш за да провери жизнените му показатели, и после отново се обърна към мен:

— Наистина стана бързо. Той се маскира и в суматохата се измъкна невидим, докато ние се занимавахме с другия. Честно казано… — Ангелът погледна към затворената входна врата, а после към Хю и мен.

— Какво? Прошепнах.

— Не съм съвсем… убеден… дали пък Джером не му позволи да избяга. Не очакваше да са двама. Аз също, макар че като си помисля, би трябвало. След като убихме първия… — Картър вдигна рамене. — Не знам. Трудно е да се каже какво стана.

— Той ще се върне! — осъзнах аз и при мисълта за бягството на Роман страхът и облекчението странно се смесиха. — Един ден ще се върне и ще бъде озлобен срещу мен.

— Не мисля, че ще има такъв проблем — отбеляза ангелът.

Той внимателно вдигна Сет и отиде до преобърнатия диван. Миг по-късно, без никой да го докосва, застана на мястото си. Картър положи Сет върху него и продължи:

— Той, другият нефилим, понесе истинско поражение. Наистина болезнен разгром. Не мога да повярвам, че му стигнаха силите да се скрие от нас. Все още очаквам да го усетя във всеки един момент. Ако е умен, точно сега ще бяга бързо и надалече от нас, излизайки извън обсега ни; извън обсега, на който и да е безсмъртен, за да може да отпусне защитното си поле и да си почине.