Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— Вярно ли е? На баща ни ли се обади?

— Не… съм се обадила… на никого.

— Лъже — меко отбеляза Роман. — На кого се обади, Джорджина?

Когато не отговорих, тя ме зашлеви и от удара се чу силно пляс. В този звук имаше нещо странно познато. Хелена бе тази, която през нощта ме нападна в онази уличка. Разбрах, че когато бях отишла в „Кристъл Старц“, тя ме бе разпознала въпреки дегизировката ми. Беше разпознала аурата ми и бе решила да си поиграе с мен, подхвърляйки ми, че ме чака голямо бъдеще, докато ми пробутваше заглавия и курсове.

— Винаги си била с тежък характер, нали? — присмя се тя. — Години наред съм търпяла такива като теб и подобните ти да се подигравате с начина ми на живот и ученията ми. Още преди много време трябваше да направя нещо по отношение на теб.

— Защо — учудих се, върнала си отново контрола над гласа, — защо го правиш? Точно ти, която знаеш за ангелите и демоните… Защо продаваш онези глупости в стил Ню Ейдж?

Тя ме изгледа със смразяващ поглед:

— Глупости ли са наистина? Глупост ли е да насърчаваш хората да поемат контрола над собствения си живот, да видят самите себе си като извор на сила, вместо да попаднат в капана на колебаенето кое е правилно и кое грешно?

Не отговорих и тя продължи:

— Аз уча хората как да станат силни. Уча ги да забравят за греха и спасението, за да намерят щастието си сега — на този свят . Вярно е, че някои от тези неща са… поукрасени, за да предизвикат изумление и благоговение, но какво значение има, щом крайната цел е постигната? Когато си тръгват от моите курсове хората се чувстват като богове и богини. Те откриват божественото в себе си, а не в онова, което им пробутва някоя студена, лицемерна институция.

Не бях успяла дори да започна да формулирам отговора си, когато ми просветна, че Хелена и Роман бяха напълно еднакви; и двамата бяха недоволни от системата, която ги бе създала и срещу която всеки от тях се бунтуваше по различен начин.

— Зная какво мислиш за мен. Чувала съм какво говориш за мен. Видях как изхвърли материалите, които онази вечер ти дадох, и несъмнено го направи с мисълта, че съм някаква луда, дърдореща за Ню Ейдж. И все пак… за някой толкова самодоволен и така убеден в собствената си правота ти си от една от най-нещастните личности, които някога съм срещала. Мразиш играта и все пак я играеш. Играеш или защитаваш, защото нямаш куража да направиш нещо друго. — После поклати глава и сухо се изсмя: — Не беше необходимо да съм медиум, за да ти предскажа онези неща. Надарена си, но пилееш дарбата си. Пропиляваш живота си и ще го прекараш нещастна и самотна.

— Не мога да променя това, което съм — пламенно възразих, жегната от думите и.

— Говориш като робиня на системата.

— Майната ти — върнах й го. Накърняването на гордостта и идентичността често прави човека безразсъдно гневен, независимо дали гледната му точка е добре обоснована. — По-добре робиня на системата, отколкото лудо божествено копеле. Не е за чудене, че твоят вид е преследван, за да бъде изтребен.

Тя отново ме удари, този път използвайки нефилимската си сила. Болеше, и то много.

— Ти, малка курво, нямаш представа за какво говориш.

Тя се засили да ме удари отново, но бе спряна от Сет, който внезапно застана пред мен.

— Спри! — изкрещя той. — Спри с всичко…

Нов порив на сила, не разбрах дали от Роман или от Хелена, го запрати през стаята към другата стена. Потреперах.

— Как смееш — започна Хелена и сините й очи гневно заблестяха — ти, един смъртен, който няма никаква представа за…

Още преди думите да излязат от устата й, аз вече бях в движение. Да гледам как бива малтретиран Сет възпламени нещо в мен, гневна реакция, за която знаех, че е безнадеждна, но не можех да я потисна. Скочих върху Хелена, приемайки първата форма, която ми бе дошла наум, несъмнено благодарение на това, че по-рано бях видяла Обри — превърнах се в тигър. Трансформацията ми отне само секунда, но бе адски болезнено, докато човешкото ми тяло се разширяваше; краката и ръцете ми се превърнаха в тежки лапи с остри нокти. Възползвах се от елемента на изненада, но продължи само миг — хвърлих се върху нея и съборих лекото й тяло на земята.

Победата ми бе краткотрайна. Преди да успея да забия зъби във врата й, ураганна сила ме издуха от нея и ме блъсна в стъкления бюфет със сервизи. Ударът бе десет пъти по-силен от онзи, който по-рано бе приковал Сет и мен. Болката ме разтърси и ме върна отново в нормалния ми образ. В същото време зад мен се чупеха стъкла и кристали, а парчетата падаха наоколо и режеха кожата ми.