Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

Спрях насред целувката и попитах:

— Нещо друго ли искаш? Знаеш, че мога да бъда всичко, което пожелаеш.

Той се засмя и белите му зъби проблеснаха:

— Без съмнение, една от екстрите да обичаш сукуба.

Той седна, взе ме на ръце и се изправи, като леко се олюляваше от допълнителната тежест.

— Не. Може би, ако ме попиташ в друг век, бих могъл да ти отговоря нещо различно. Засега обаче имам още много да уча за това тяло.

Занесе ме в спалнята, където правихме любов по-бавно и по малко по-цивилизован начин, а телата ни се преплитаха като панделки от течен огън. След като донякъде бяхме задоволили първичното се желание, сега се любехме дълго, изследвайки начините, по които откликваше тялото на всеки от нас. Прекарахме по-голямата част от нощта като повтаряхме модела: бавно и любящо, бързо и настървено, почивка, повторение. Някъде около три след полунощ се изтощих и заспах, сложила глава на гърдите му и нехайно изтласкала тревогите в периферията на съзнанието си.

Събудих се няколко часа по-късно и рязко седнах, тъй като събитията от предната нощ стремително се завръщаха в ума ми с все по-голяма яснота. Бях спала в прегръдките на нефилима. Отнасяше се за моята уязвимост. Все пак… бях тук, все още жива. Роман лежеше до мен, а Обри в краката му. Двамата ме гледаха с притворени очи, учудени от рязкото ми движение.

— Какво има? — попита той, потискайки прозявката си.

— Н-н-нищо — уверих го и открих, че когато не съм обзета от страст, съм способна да мисля малко по-ясно.

Какво бях направила? Преспиването с Роман ми бе спечелило време, но не бях по-близо до намирането на изход от тази откачена ситуация. Легнах и пред погледа ми попаднаха нарцисите от Картър, които ми помогнаха да взема решение. Самите цветя имаха малка заслуга за това, но нещо в тях ме накара да осъзная, че не бих могла да стоя бездейно и да позволя на Роман да убие Картър. Трябваше да действам, въпреки риска и вероятността от провал. Всички имаме моменти на слабост. Важното е как ги преодоляваме.

Нямаше никакво значение дали обичам нефилима или мразя ангела, пък и никое от двете не бе съвсем вярно. Всичко опираше до мен самата, до това каква личност съм. Бях прекарала векове, като наранявах мъже заради собственото си оцеляване, често докарвайки ги до пълно опустошение, но не можех да стана част от предумишлено убийство, независимо колко благородна бе каузата. Не бях стигнала до такъв етап от живота си. Не още.

Примигвах, за да задържа внезапно напиращите сълзи, съкрушена от това, което трябваше да направя. Това, което трябваше да причиня на Роман.

— Ела още да поспиш — промърмори той и плъзна ръка по тялото ми, от кръста до бедрото.

Да, знаех какво трябва да направя. Щеше да е отчаян опит, а не сериозен план, но не можах да измисля нищо друго, за да се възползвам от безгрижното настроение на Роман в момента.

— Не мога — обясних и започнах да се измъквам от леглото, — отивам на работа.

Очите му широко се отвориха:

— Какво? Кога?

— Аз отварям. Трябва да бъда там след половин час.

Той седна поразен:

— Целия ли ден ще работиш?

— Аха.

— Хрумват ми още неща, които искам да направя с теб — прошепна той, обви с ръка талията ми, дръпна ме обратно и покри с шепата си едната ми гърда.

Извих се към него, симулирайки, че съм обзета от страст. Добре де, не беше точно симулиране.

— М-м-м… — обърнах лице към неговото и устните ни се сляха. — Бих могла да им се обадя, че съм болна… не че ще ми повярват. Никога не боледувам и те го знаят.

— Отсвири ги — промърмори той и ме притисна към леглото, а ръцете му ставаха все по-настойчиви. Отсвири ги и пак се върни в леглото.

— Тогава ми позволи да стана — засмях се. — Така не мога да им се обадя.

Той неохотно ме пусна и аз се измъкнах от леглото, като се усмихвах. Гледаше ме жадно, като котка, която преценява плячката си. Честно казано, харесваше ми.

Желанието бързо се стопи и се превърна в страх, когато влязох в дневната и взех мобилния си телефон. Бях оставила вратите на всички стаи отворени, държах се както обикновено и доколкото е възможно — спокойно, за да не давам на Роман повод за тревога. Знаех, че вероятно ще ме чуе, докато съм в дневната, и мислено си преповторих думите, докато набирах мобилния телефон на Джером.

Не беше изненадващо обаче, че демонът не отговори. Проклятие. Какво му е хубавото на едно средство за връзка, щом не можеш да се свържеш, когато пожелаеш? Но тъй като го бях очаквала, изпробвах следващата си възможност — Хю. Ако се включеше гласовата му поща, щеше да е пълна липса на късмет. Планът ми нямаше да успее, ако се наложеше да звъня в офиса му и да мина през всичките му секретарки.