Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— Здравей. Аз… това е…

Мина един от съседите и щом ме видя в кимоното, спря и се втренчи.

— Влез — поканих Сет с гримаса и затворих вратата след него. Очаквах кавалкада от безсмъртни и сега бях много пообъркана от когато и да било.

— Съжалявам — успя да каже той накрая, като се опитваше да отклони поглед, за да не зяпа тялото ми. — Надявам се, че не съм те събудил…

— Не… не… Не е проблем.

Естествено, Роман избра точно този момент, за да се появи в коридора откъм спалнята само по боксерки.

— Какво… О, здравей, как си? Сет, нали така?

— Да — безстрастно отвърна Сет, оглеждайки Роман, а после отново мен.

В резултат на този поглед вече не ме беше грижа нито за нефилима, нито за безсмъртните, нито за спасението на Картър. Всичко, за което можех да мисля, бе как изглеждаше това в очите на Сет. Горкият Сет, който не бе направил нищо, освен да бъде мил с мен още щом се запознахме, и който въпреки всичко беше наранен от моята безчувственост, да не говорим за злощастното стечение на обстоятелствата. Не знаех какво да кажа. Бях толкова унижена, колкото явно бе и той. Не исках да ме вижда така. Всичките ми лъжи и противоречия излязоха на бял свят.

— Това закуската ли е? — бодро попита нефилимът. Той беше единственият, който се чувстваше добре.

— А? — Сет все още изглеждаше зашеметен и едва ли разбра думите му. — А, да — той сложи кутията върху масичката за кафе, — вземи си. Кекс за кафето. Орехов, с кленов сироп. Аз… ще… Веднага си тръгвам. Съжалявам, че те притесних, наистина съжалявам. Знам, че днес е почивният ти ден, и помислих, че бихме могли… Не знам. Вчера каза… Е, беше глупаво. Трябваше да се обадя. Глупаво беше, съжалявам.

Той тръгна към вратата, но злото вече бе сторено. От всички възможни моменти този бе единственият, в който неразговорливият Сет бе решил да се разприказва. Знам, че днес е почивният ти ден. Роман се обърна към мен и пред очите ми неверието, изписано върху лицето му, се превърна в ярост.

— На кого задъхано попита той, а гласът му бе така гневен, че едва се чуваше — се обади? На кой шибаняк се обади?

Отстъпих назад.

— Сет, тръгвай си…

Прекалено късно. Вълна от сила, не по-различна от тази, която бе запратил върху мен Джером, се стовари върху двама ни със Сет и ни прикова към стената на дневната. Роман се приближи към нас и се втренчи в мен, а очите му бяха като син пламък.

— На кого се обади? — изръмжа той.

Не отговорих.

— Имаш ли представа какво направи?

Той се извърна, грабна телефона ми и набра номер.

— Трябва да дойдеш веднага. Да, да… по дяволите, въобще не ми пука! Зарежи го.

Той каза адреса ми и затвори. Нямаше нужда да питам на кого се обади. Знаех. На другия нефилим. На сестра си.

Роман прокара ръка през косата си и нервно закрачи из дневната ми.

— По дяволите! По дяволите! Можеше да развалиш всичко! — изкрещя ми той. — Разбра ли? Разбра ли, лъжлива кучко? Как можа да ми причиниш това?!

Не отговорих. Не можех. Всяко движение, дори говоренето, бе прекалено трудно в този психически капан. Не можех дори да погледна към Сет. Един Господ знаеше какво ли си бе помислил за всичко това.

Десет минути по-късно отново чух почукване. Ако все още ми бе останало някакво небесно покровителство, щяха да са Картър и Джером, готови да ме спасят. Със сигурност дори една сукуба заслужава от време на време да има късмет, помислих си, докато гледах как Роман отваря вратата. Влезе Хелена. Олеле!

— Крайно време беше! — сопна се Роман, захлопвайки вратата след нея.

— Какво става… — Тя млъкна и очите й се разшириха, щом видя мен и Сет.

Обръщайки се отново към Роман, изгледа критично него и боксерките му. — Мътните те взели, какво си направил?

— Някой идва — изсъска той, като пренебрегна въпроса й, — и скоро ще е тук.

— Кой? — попита тя с ръце на кръста.

Сега гласът й не беше дрезгав и тя изглеждаше удивително компетентна. И ако дар-словото вече не ми бе отнето, щях да го загубя още щом я видях.

— Не знам — призна той, — може би нашият високопочитаем отец. Тя се обади на някого.

Хелена се обърна и се приближи към мен, а ужасът проникна до мозъка на костите ми, щом осъзнах опасността. Тя беше другият нефилим. Налудничавата мошеничка Хелена. Хелена, която на няколко пъти бях обидила, на която се бях подигравала зад гърба й и чиито служители бях откраднала. Погледът й ми информира, че тя също си е спомнила всичко това, докато втренчено ме наблюдаваше.

— Свали полето — нареди на Роман и миг по-късно, щом силата ни пусна, двамата със Сет се свлякохме задъхани.