Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— Хю Мичъл.

— Здрасти, Дъг, Джорджина е.

Пауза.

— Току-що ме нарече Дъг?

— Виж, не мога да дойда днес. Мисля, че съм пипнала онзи вирус, дето витае наоколо.

Роман излезе от спалнята и аз му се усмихнах, докато вървеше към хладилника ми. Междувременно Хю се опита да осмисли безсмислиците ми.

— Джорджина… Мисля, че си набрала грешния номер.

— Не, сериозно Дъг, не се занасяй с мен. Не мога да дойда, ясно ли е?

Пълна тишина. Накрая Хю попита:

— Джорджина, добре ли си?

— Не. Вече ти казах. Нали ще предадеш на останалите?

— Джорджина, какво става?

— Е, сигурна съм, че ще измислиш нещо — продължих, — но ще се наложи да се справите без мен. Утре ще се опитам да дойда.

Затворих, погледнах към Роман и поклатих глава:

— Очакваше се, че Дъг ще е там. Сигурно е, че не ми повярва.

— Познава те прекалено добре, а? — попита той, докато пиеше чаша портокалов сок.

— Да, но ще ме покрие въпреки оплакванията си. В това го бива.

Метнах телефона на дивана и се приближих до Роман. Беше време за още отвличане на вниманието. Съмнявах се, че Хю напълно схвана ситуацията, но поне допусна, че нещо не е наред. Както отбелязах и преди, няма начин да си живял толкова дълго, колкото един безсмъртен, и да останеш глупав. Щеше да заподозре нещо и най-вероятно щеше да търси Джером под дърво и камък. Моята задача беше да задържа нефилима, докато дойде подкреплението.

— Е, какво точно искаше да направиш с мен? — измърках.

Както се оказа, доста неща. Отново се развихрихме в спалнята и установих, че чакането на момента, в който Хю ще успее да предприеме нещо, не е чак толкова трудно, колкото се бях опасявала. Изпитвах леки угризения заради многото удоволствия с Роман, особено сега, след като бях взела решение и се бях обадила за помощ. Той бе убил безчет безсмъртни и бе набелязал някого, който ми бе почти приятел. Но въпреки това не можех да се преборя с чувствата си. Той ме привличаше. Привличаше ме от много време и бе наистина, ама наистина, добър в леглото.

— Вечността не изглежда чак толкова лоша, щом си в ръцете ми — промърмори той по-късно, галейки косата ми, докато се притисках в него.

Обърнах лице към неговото и видях в очите му печално изражение.

— Какво не с наред?

— Джорджина… ти… наистина ли искаш да не закачам този ангел?

— Да — отвърнах след момент на изненада. — Не искам да нараняваш, когото и да било.

Той дълго ме гледа, преди да заговори:

— Когато снощи ме помоли, не мислех, че ще мога. Не мислех, че ще мога да му позволя да се измъкне. Сега… след като бях с теб… по този начин… Всичко ми изглежда незначително. Е, може би „незначително“ не е точната дума. Имам предвид, че те постъпиха с нас ужасно… но ако продължа да ги преследвам, те ще победят. Ставам точно това, което те казват, че съм. Оставям ги да диктуват живота ми. Свикнах с липсата на принадлежност и пропускам наистина важното, като да обичаш и да бъдеш обичан.

— З-з-за какво говориш?

Той сложи ръка на бузата ми:

— Казвам, че ще го направя, любима. Миналото няма да определя настоящето ми. Заради теб ще замина. Ти и аз. Ще заминем днес и ще оставим всичко това зад гърба си. Ще имаме дом и ще заживеем заедно. Можем да отидем във Вегас.

Вцепених се в ръцете му, очите ми широко се отвориха. Мили Боже!

На вратата се почука и малко остана да подскоча до тавана. Бяха минали само четирийсет минути. Не, не , помислих си. Беше твърде скоро. Особено в светлината на този внезапен обрат. Хю не би могъл да се справи толкова бързо. Не знаех какво да правя.

Роман вдигна вежди по-скоро любопитен, отколкото притеснен:

— Чакаш ли някого?

Поклатих глава, опитвайки се да скрия биенето на сърцето си.

— Дъг винаги заплашва, че ще дойде да ме вземе — пошегувах се. — Надявам се да не е решил да го направи.

Измъкнах се от леглото и отидох до гардероба, опитвайки се да се успокоя. Облякох тъмночервено кимоно, притеснено пригладих с ръка разрошената си коса, отидох в дневната и се опитах да не дишам тежко, щом се скрих от погледа на Роман. Божичко , помислих си, докато приближавах към вратата, какво да правя? Какво да…

— Сет?

Писателят стоеше отвън с кутия сладки в ръка, а лицето му изразяваше такъв шок, какъвто несъмнено изразяваше и моето. Забелязах как бързо ме огледа от главата до петите и внезапно осъзнах колко къса е робата ми и колко много разкриваше прилепналата коприна. Той преглътна и очите му се заковаха върху лицето ми: