Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— Да — прошепнах, — виждала съм ги.

— Тогава знаеш на какво са способни. Вилнеят и избиват всички, без значение какви са: деца-нефилими, хора — всеки е виновен.

— Но вие сте избягали?

— Да, имахме късмет. Но повечето нямаха.

Той се обърна и ме погледна. От болката в сърцето му очите ми започнаха да парят.

— Сега разбираш ли? Разбираш ли защо правя това?

— Само удължаваш кръвопролитието.

— Зная, Джорджина. За Бога, знам го, но нямам избор.

По изражението му разбрах, че мрази да е част от кръвопролитието, част от същото унищожително поведение, преследвало го през неговото детство. Но видях също, че е и неразривно свързан е него; че не може да избяга от него. Беше живял много дълго, доста по-дълго от мен. Годините на страх, гняв и кръв го бяха обсебили. Той трябваше да играе тази игра до самия край.

Боря се всеки ден, за да не позволя на миналото да надделее. Понякога печеля аз, понякога — то.

— Нямам избор — повтори той отчаян. — Но ти имаш и аз все още ще искам да дойдеш с мен, след като приключа.

Избор. Да, имах избор. Избор между него и Картър. Имах ли? Можех ли в този момент да направя нещо, за да спася Картър? Исках ли да го спася? Доколкото знаех, през годините Картър беше имал възможност да убие безброй деца-нефилими, все в името на доброто. Може би си заслужаваше наказанието, което Роман искаше да въздаде. Какво всъщност бяха доброто и злото, освен глупави категории? Глупави категории, които ограничаваха хората, наказваха ги или ги възнаграждаваха според това, как се отнасят към собствената си природа, която те по никакъв начин не можеха да контролират.

Роман имаше право. Системата беше сбъркана. Просто не знаех какво да направя срещу това. Беше ми необходимо време. Време да обмисля всичко; време да открия начин да спася и ангела, и нефилима, ако това въобще беше възможно. Аз обаче не знаех как да спечеля време, не и докато Роман стоеше и ме гледаше, въодушевен от романтичната идея да избягаме заедно.

Време. Трябваше ми време, а нямах представа как да се сдобия с него. Не притежавах сила, която да ми помогне в подобна ситуация. Ако Роман решеше, че съм заплаха, нямаше да мога да се преборя с него. Един нефилим лесно би могъл да те накара да се почувстваш като риба на сухо. Не можех да сключвам договори като Хю, нито имах свръхчовешките рефлекси и сила на Коди и Питър. Аз бях сукуба. Това е.

Това е…

— Е — меко попита Роман, — какво мислиш? Ще дойдеш ли с мен?

— Не зная — отговорих със сведен поглед. — Страх ме е.

Гласът ми трепереше. Трогнат, той обърна лицето ми към своето.

— От какво?

Отправих му премрежен поглед. Сдържан. Дори уязвим. Труден за устояване, надявам се.

— От… тях. Искам… но не мисля… че някога ще бъдем свободни. Не можем да се скрием от тях, Роман. Не и завинаги.

— Можем — въздъхна той и ме обгърна с ръце, а сърцето му се надигна срещу страха ми. Не се съпротивлявах, оставих го да притисне тялото си до моето. — Казах ти, мога да те защитя. Утре ще открия ангела, а вдругиден ще заминем. Просто е.

— Роман…

Погледнах го с широко отворени очи, а погледът ми бе натежал от някакво чувство. Може би — надежда. Страст. Учудване. Видях изражението си отразено в неговото и този път, когато той се наведе да ме целуне, не го спрях. Дори отговорих на целувката му. Беше минало много време, откакто бях целувала просто заради самото целуване, заради усещането как езикът му нежно навлиза в устата ми, а устните му галят моите, докато ръцете му все по-силно ме притискат. Бих могла да се целувам така до безкрайност само заради насладата от физическото усещане, нямащо нищо общо със захранването на сукубата в мен. Беше великолепно. Опияняващо. Нямаше страх. Но Роман искаше повече от целувки и когато ме събори на килима в дневната, отново не го спрях. Тялото му се изпълни с топлина и копнеж. Той бавно и внимателно легна върху мен, показвайки въздържание, което ме изненада и впечатли. Бях спала с толкова много мъже, които веднага се нахвърляха да задоволят собствените си нужди, че бе направо учудващо да съм с някой, така явно загрижен за моето удоволствие. Нямаше от какво да се оплача.

Той притисна тялото си към моето и продължи да ме целува. След това от устата премина към ухото ми и прокарвайки език устните му се спуснаха надолу по шията ми. Тя винаги е била една от най-ерогенните ми зони и аз шумно издишах, когато изкусният му език бавно погали чувствителната кожа, карайки я да настръхне. Извих тялото си към неговото, за да му покажа, че би могъл да ускори нещата, но той, изглежда, не бързаше. Отиваше все по-надолу и по-надолу, целуваше гърдите ми през деликатната копринена материя на блузата, докато платът се навлажни и прилепна към зърната ми. Седнах, за да може да свали блузата ми. Когато го направи, смъкна и полата ми, така че останах само по бикини. Но той бе завладян от гърдите ми, продължи да ги целува и докосва, като редуваше целувките от нежни и ефирни до груби и хапещи, които заплашваха да оставят пурпурни следи. Накрая се плъзна надолу, прокарвайки езика си по гладката кожа на корема и спря, когато най-после стигна до бедрата ми.