Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

Бях в капана на хипнотичните му очи. Векове наред бях изживявала безсмъртието си в болезнена самота, прехвърляйки се от една краткотрайна връзка на друга и прекратявайки всякакви контакти, щом се задълбочеше прекалено много. Сега Роман бе тук. Той ме привличаше и, не беше нужно да го отблъсквам. Физическият контакт с мен не можеше да го нарани. Можехме да бъдем заедно. Можехме да се будим заедно. Можехме да изживеем вечността заедно. Никога повече нямаше да бъда самотна.

В мен се надигна копнеж. Исках го. О, Боже, исках го! Вече не ми се слушаха назиданията на Джером, че с поведението си „през цялото време съблазнявам само отрепки“. Исках да се върна вкъщи и да разкажа на някого как е минал денят ми. Исках да ходя на танци през уикендите. Исках да отида с някого на почивка. Исках някой да ме прегърне, когато съм разстроена, когато и хубавото, и лошото ме натоварваха твърде много.

Исках някой да ме обича.

Думите му минаха през мен като огън и изпепелиха сърцето ми. Аз обаче знаех, че те са само това — думи. Вечността е много време — не бихме могли да се крием вечно. Накрая щяха да ни намерят или пък Роман щеше да бъде унищожен по време на някоя от своите „протестни мисии“. Щях да бъда беззащитна и да отговарям пред много на брой разгневени демони. Той ми предлагаше детска мечта — една непостижима фантазия и мимолетно, осъдено на провал бягство.

Още повече, че бягството ми с Роман би означавало, че приемам последствията от безумния му заговор. Логически бях в състояние да разбера страха му и желанието му да раздава възмездие. Съчувствах и на сестра му — въпреки необяснимата й омраза към мен — тя просто искаше да заживее един обикновен живот. През годините бях видяла твърде много кланета и кръвопролития, изчезването на цели народи, за които днес никой не си спомняше. Да преживяваш това отново и отново, хилядолетия наред; винаги да бягаш и да се криеш само защото си се родил… е, вероятно и аз бих била доста ядосана.

И все пак не смятах, че това е основателна причина за убийствата на случайни безсмъртни, само за да се докаже нещо. Фактът, че познавах някои от тях, правеше нещата още по-лоши. Да, поведението на Картър ме изнервяше, но той бе спасил живота ми, а дните, прекарани с него, съвсем не бяха непоносими. Всъщност Роман би трябвало да похвали ангела. Най-голямото недоволство на нефилима бе, че безсмъртните бяха застинали в архаичните си роли, но Картър бе разчупил модела; един ангел бе избрал приятелството с предполагаемите си врагове. Той и Джером въплъщаваха бунтарския, свободомислещ начин на живот, така горещо проповядван от Роман. Жалко, че това май нямаше да се окаже достатъчно, за да разубедя нефилима. Питах се дали бих успяла.

— Не — отвърнах му, — не мога да го направя. А и ти не е нужно да го правиш.

— Какво не е нужно да правя?

— Да изпълниш плана си да убиеш Картър. Просто го остави. Остави всички тях на мира. Насилието поражда ново насилие, не мир.

— Съжалявам, не мога, любима. Няма мир за моя вид.

Протегнах ръка и докоснах лицето му:

— Наричаш ме така, но наистина ли го мислиш? Обичаш ли ме?

Той сдържа дъха си и внезапно разбрах, че е хипнотизиран от очите ми, точно както аз бях хипнотизирана от неговите.

— Да, обичам те.

— Тогава, ако ме обичаш, направи го заради мен. Замини. Напусни Сиатъл. Аз… ако го направиш, ще дойда с теб.

Дори не знаех, че го мисля, докато думите не се изплъзнаха от устните ми. Вярно е, че бягството си беше детска фантазия, но си струваше да опитам, ако можех да предотвратя надвисналите беди.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да. Дотогава, докато се грижиш за сигурността ми.

— Ще те пазя, но…

Роман се отдръпна от мен и закрачи наоколо, като объркан прокара ръка през косата си.

— Не мога да замина — каза накрая той. — Бих направил всичко за теб на този свят, но не и това. Не можеш да си представиш какво е. Мислиш си, че безсмъртието е било жестоко към теб? Представи си какво е вечно да бягаш, вечно да се оглеждаш. Срещам толкова трудности, докато се заселя някъде. Благодаря на Бога, че имам сестра. Тя е единственото, което имам; единственото постоянно нещо в живота ми; единствената, която съм обичал — докато не срещнах теб.

— Тя може да дойде с нас.

Той затвори очи:

— Джорджина, преди хилядолетия, когато майка ми беше още жива, живеехме в един бивак заедно с други нефилими и техните майки. Винаги бягахме, винаги се опитвахме да изпреварим онези, които ни преследваха. Една нощ… никога няма да го забравя… те ни откриха и се кълна, че и самият Армагедон не би могъл да бъде по-ужасен. Дори не зная какви бяха — ангели, демони. Искам да кажа, когато се стигне дотам, те всички са едни и същи — красиви и зловещи.