Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

Зная, че беше твърде много да искам да не се меси… Ще си поговоря с виновника.

Разбрах защо Роман смяташе, че може да воюва с Картър, защо по-малката му сила, в сравнение с тази на ангела, не беше проблем. Осъзнаването ме прониза като олово — тежко и студено. Не съм сигурна какъв точно е бил погледът ми, но Роман изведнъж омекна от съчувствие.

— Какво има?

— Колко? — прошепнах.

— Колко какво?

— Колко нефилими има в града?

— Двама — отвърна той, след момент на колебание. — Само двама.

— Само двама — равнодушно повторих аз, мислейки: По дяволите! — Това включва ли и теб?

— Да.

Разтрих слепоочията си, чудейки се как да предупредя Картър и Джером, че трябва да се справят с два нефилима. Никой от тях не бе допускал тази възможност.

— Някой трябваше да се сети — промърморих повече на себе си, отколкото на Роман. — Някой трябваше да го усети… имало е две различни нефилимски аури. От нея Джером е разбрал, че си ти. Аурата ти е уникална — няма друга такава.

— Няма — съгласи се Роман със самодоволна усмивка — освен тази на сестра ми.

По дяволите!

— Джером не спомена за повече от едно… Ах! — примигнах от внезапното прозрение. Според неговото собствено признание, Джером всъщност не бе присъствал на раждането. — Двойка близнаци? Или повече?

Доколкото знаех, архидемонът би могъл да е баща и на петима близнаци. Роман поклати глава, развеселен от разсъжденията ми.

— Не. Само ние двамата сме.

— Излиза, че е фамилно дело? Двамата хващате пътя, обикаляте от град на град, създавате безредици…

— Нищо чак толкова блестящо, любима. Обикновено съм само аз. Сестра ми се опитва да остане незабелязана. Прекарва повечето от времето си на работното си място и живее живота си. Тя не си пада по големите интриги.

— Тогава как си я въвлякъл в тази?

Отново си спомних за думите на Ерик, че повечето нефилими просто искат да бъдат оставени на мира.

— Тя живее тук, в Сиатъл. На нейна територия сме, така че я уговорих да участва с мен в последното убийство. Но тя не беше замесена в никое от премахванията на низшите безсмъртни.

— С изключение на побоя над мен — посочих аз.

— Съжалявам за това. Мисля, че си я ядосала.

— Но аз дори не я познавам! — възкликнах, докато се чудех кое е по-лошо: нефилим, влюбен в мен, или нефилим, който ме мрази.

Той само се усмихна:

— Аз не бих бил толкова сигурен.

Той почти небрежно протегна ръка, за да ме докосне, но аз се отдръпнах и заради това усмивката му помръкна.

— Сега пък какво не е наред?

— Какво искаш да кажеш? Мислиш си, че можеш просто да ми сервираш всичко това и после да очакваш нещата между нас да бъдат наред?

— А защо не? Честно казано, за какво толкова имаш да се тревожиш?

Отворих уста, за да протестирам, но той продължи преди, да успея да заговоря:

— Вече ти казах, че няма да нараня нито теб, нито някой от твоите приятели. Единственият останал в моя списък е някой, когото ти дори не познаваш и за когото едва ли ти пука. Това е. Точка по въпроса.

— Така ли? И какво ще стане, след като убиеш Картър?

Той вдигна рамене:

— Ще замина. Ще намеря място, където да се установя за известно време. Може би отново ще преподавам. — Наведе се към мен, като ме гледаше в очите: — Разбира се, ти можеш да дойдеш с мен.

— Какво?

— Само си помисли — той говореше пламенно и вълнението му нарастваше с всяка следваща дума, — ти и аз. Би могла да заживееш някъде и да се занимаваш с всичко, което обичаш — с книгите, с танците, без политиканстването на безсмъртните да вгорчава лошота ти.

Изсмях се:

— Едва ли. Сякаш ще престана да бъда сукуба. Пак ще имам нужда от секс, за да оцелея.

— Да, да, зная, че пак ще ти се налага да подмамваш по някоя случайна жертва, но само си помисли за времето между тези периоди. Ти и аз. Заедно. Да бъдеш с някого и да не се притесняваш, че ще го нараниш. Да бъдеш с някого просто за удоволствие, а не заради оцеляването си. Без тормоз отгоре, че трябва да изпълняваш нормата си.

В онзи момент си помислих за Сет и се запитах какво ли би било да съм с него „просто за удоволствие“. Връщайки се към грубата действителност, казах на Роман:

— Не мога да избягам. Назначена съм в Сиатъл. Има такива, пред които трябва да отговарям и които няма да ми позволят да замина.

Той обхвана лицето ми с дланите си и прошепна:

— Джорджина, Джорджина, мога да те защитя от тях. Имам силата да те скрия. Можеш да заживееш собствения си живот и вече да не отговаряш пред висшестоящата бюрокрация. Можем да бъдем свободни.