Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— После какво? — попита Хю.

— Той е зле. Ще му е нужно много време, за да се възстанови. А когато това стане, ще знае, че не разполага с подкрепа за ново завръщане тук.

— Но той все пак би могъл да ме ликвидира — казах аз и потръпнах при спомена за насочената срещу мен ярост на Роман. Трудно бе да се повярва, че преди по-малко от двайсет и четири часа лежахме плътно прегърнати и се носехме във вихъра на страстта.

— Би могъл — съгласи се Картър. — Но не би могъл да убие мен или Джером. Със сигурност не би могъл да се справи и с двама ни. В крайна сметка, това бе решаващото. Не го бяха очаквали. Ние двамата — заедно в един отбор. Това ще го накара да се замисли дали пак да се развихри тук, макар че ти самата не представляваш заплаха за него.

Това изказване ни най-малко не ми се стори успокоително. Помислих си за Роман — страстен и непокорен, винаги готов да отбележи точка срещу системата, търсещ отмъщение. Аз го бях излъгала; засвидетелствах му любовта си, а после го предадох, в резултат на което плановете му и сестра му бяха унищожени. Благодаря на Бога, че имам сестра. Тя е единственото, което имам; единственото постоянно нещо в живота ми.

Може би нямаше да дойде скоро, както бе предположил Картър, но нямаше да чака дълго. Сигурна бях.

— Той ще се върне — прошепнах, повече на себе си. — Някой ден ще се върне.

Картър ми хвърли решителен поглед:

— Тогава ще се справим с него.

Входната ми врата се отвори и влезе Джером. Изглеждаше чист и спретнат, и въобще не личеше, че току-що е участвал в апокалиптична битка със собствените си потомци.

— Свърши ли си работата? — попита Картър.

— Да — демона бързо огледа Сет. — Жив ли е?

— Да.

Очите на ангела и демона се срещнаха и между тях настъпи напрегнат миг на осезаема тишина.

— Колко неочаквано — промърмори Джером. — Бих се заклел, че е мъртъв. Е, всеки ден стават чудеса. Смятам, че ще се наложи да го заличим.

Изправих се.

— За какво говориш?

— Хубаво е, че отново си сред нас, Джорджи. Между другото, изглеждаш очарователна.

Изгледах го кръвнишки, разгневена от шегата му, тъй като съзнавах, че точно сега чарът ми идваше от енергията на Сет.

— Какво означава, че трябва „да го заличиш“?

— А ти какво си мислиш? Не можем да го пуснем след всичко, което е видял. Ще понамаля малко привързаността му към теб, докато съм в ума му. Сет е пречка за теб.

— Какво? Не! Не можеш да го направиш.

Джером въздъхна и доби вид на човек, който е страдал дълго и мъчително.

— Джорджина, имаш ли представа какво е преживял? Трябва да го заличим. Не можем да му позволим да знае за нас.

— Колко от мен ще му вземеш?

В главата ми като скъпоценности заблещукаха частици от спомените на Сет, а сега вече и мои спомени.

— Достатъчно, за да си мисли, че те е познавал само бегло. А ти през последните няколко седмици беше много по-небрежна към работата си от обичайното.

Помислих си, че това едва ли бе по вина на Сет. А и Роман бе допринесъл.

— И двамата ще се справяте много по-добре, ако той насочи чувствата си към някоя смъртна жена.

Не искаш ли да се откроиш? Подигравателният въпрос на Картър, зададен сякаш преди цяла вечност, тихичко прозвуча в главата ми.

— Не е необходимо да го правиш. Не е необходимо да ме заличаваш заедно с останалото.

— Щом като веднъж вече съм в спомените му, по-добре да залича и теб. Няма начин той просто да продължи живота си както обикновено, след като е видял жителите на небесните селения. Дори и ти трябва да се съгласиш с това.

Някои смъртни, като Ерик, знаят за нас — заспорих аз. — Ерик знае, но го пази за себе си.

Внезапно осъзнах, че Ерик бе запазил за себе си и тайната на Хелена. След години работа с нея бе разбрал, но така и не ми разкри истината, а само ми подхвърляше незначителни улики.

— Ерик е специален случай. Той има дарба. Обикновен смъртен като този тук не би понесъл подобно нещо. — Джером се приближи до дивана, безстрастно гледайки Сет. — Така е по-добре.

— Не, моля те! — извиках аз, изтичах до Джером и го задърпах за ръкава. — Моля те, недей!

Архидемонът се обърна към мен. Тъмните му очи бяха студени и шокирани, че се бях осмелила да го сграбча така. Тогава, свита под погледа му, разбрах, че нещо в нашата мила, снизходителна връзка се бе променило завинаги — нещо малко, но въпреки това важно. Не зная какво предизвика промяната. Може би Сет. Може би Роман. А може би — нещо съвсем различно. Всичко, което знаех, бе, че се случи.