Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

Ангелът ме изгледа уверено и спокойно:

— Защо тогава се съгласи?

Отпуснах главата си на облегалката:

— Защото не можах да понеса мисълта, че аз… че тази любов ще бъде изтрита от главата му… че няма да си спомня за нея.

— Каква ирония, а?

Обърнах се към него. Вече нищо не бе в състояние да ме изненада.

— Колко знаеш за мен?

— Достатъчно. Зная какво си получила, за да станеш сукуба.

— Тогава си мислех, че така е правилно — промълвих, а вътрешният ми взор се обърна към далечно време и място, към друг мъж. — Той беше толкова тъжен и разгневен заради мен… че не можеше да продължи живота си със знанието какво бях сторила. Просто исках завинаги да бъда изтрита от ума му. Мислех си, че щеше да е по-добре, ако той… ако всички… забравеха за мен. Ако дори забравеха, че някога съм съществувала.

— А сега не мислиш така?

Поклатих глава:

— Видях го… години по-късно, вече като старец. Преобразих се във формата, с която ме беше познавал. Всъщност тогава за последен път бях с лицето си. Приближих се, но той плъзна поглед покрай мен. Не ме позна. Времето, през което бяхме заедно; любовта, която бе изпитвал към мен — всичко си беше отишло. Беше си отишло завинаги. Това ме погуби. После се чувствах като ходещ мъртвец. Не мога да позволя това да се случи отново. Не и със Сет, след като преживях какво изпитва към мен. Дори и ако тази любов е съсипана, помрачена от сегашното му мнение за мен. Дори и ако никога повече не ми проговори, пак ще е по-добре, отколкото ако тази любов никога не бе съществувала.

— Любовта рядко е идеална — изтъкна Картър. — Хората се заблуждават, като мислят, че трябва да бъде така. Точно несъвършенството прави любовта съвършена.

— Без гатанки, моля — казах му аз, внезапно почувствала се уморена. — Аз просто загубих единствения човек, когото може би съм обичала след всичките тези години. А също — и истинската любов. Не просто само увлечение, както беше с Роман. Сет… У Сет имаше всичко. Страст. Отдаденост. Приятелство. И не само това, но се съгласих отново да се върна на „активна служба“ като сукуба.

Затворих очи и преглътнах яда си. Помислих си за всички добряци по света, мъже като Дъг и Брус. Не исках да бъда техния провал.

— Наистина мразя това, Картър. Нямаш представа как го мразя, нямаш представа до каква степен вече не искам да го правя. Но си заслужава. Заслужава си, щом Сет може да запази своите спомени. — Несигурно погледнах ангела: — Може, нали?

Картър кимна и аз въздъхнах с облекчение:

— Добре. Поне има зрънце надежда.

— Разбира се, че има. Винаги има надежда.

— Не и за мен.

— Винаги има надежда! — твърдо повтори той със заповедническа нотка в гласа, която ме стресна. — За всекиго има надежда.

Почувствах как очите ми отново се напълват със сълзи. Мили Боже, напоследък май все плачех.

— Дори и за една сукуба?

— Особено за една сукуба.

Той отново ме прегърна и аз дадох воля на риданията си. Една прокълната душа, намерила миг отсрочка в прегръдките на създание от рая. Зачудих се дали казва истината, дали все още има надежда за мен. После обаче се сетих за нещо, което ме накара да се засмея, и да потисна сълзите си. Ангелите никога не лъжат.

— Каси е болна — забързано ми каза Пейдж, докато обличаше палтото си. — Вероятно ще ти се наложи да я заместиш на касата.

— Не е проблем — облегнах се на стената в офиса й. — Така нещата са по-интересни, не мислиш ли?

Тя спря и ми се усмихна:

— Наистина оценявам, че дойде толкова бързо. — Разсеяно погали корема си. — Сигурна съм, че не е сериозно, но болката продължи през целия ден…

— Всичко е наред. Тръгвай. Трябва да се погрижиш за себе си. Трябва да се погрижиш и за двама ви.

Тя отново ми се усмихна, взе чантата си и тръгна към вратата.

— Дъг е някъде наоколо, така че ако ти трябва помощ, накарай го да ти помогне. Имах да ти казвам още нещо… О, да. В офиса ти има нещо за теб. Оставих го на стола ти.

От думите й стомахът ми се сви.

— К-к-какво е?

— Ще видиш. Трябва да тръгвам.

Последвах Пейдж извън офиса й и несигурно се отправих към моя. Последното нещо, оставено на стола ми, беше пликът от Роман — още едно парченце от извратената му игра на любов и омраза. Мили Боже, помислих, знаех си, че няма да е толкова лесно, колкото смята Картър. Роман се е върнал, започнал е всичко отначало и ме чака да…

Втренчих поглед и сподавих ликуването си. На стола ми се мъдреше „Договорът Глазгоу“ . Вдигнах книгата толкова предпазливо, сякаш държах фин порцелан. Беше моят екземпляр — онзи, който преди около месец бях дала на Сет, за да го подпише. Прелистих заглавната страница и от книгата изпаднаха бледовиолетови листенца от роза. Събираха се в шепа, но за мен бяха много по-ценни от всеки букет, който бях получила през този месец. Докато се опитвах да ги хвана, прочетох: