Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— Тогава си тръгвай. Смяната ти свърши.

Погледнах надолу, за да видя на екрана колко е часът. Пет и седем минути.

— Свършила е.

Той ме изгледа подозрително, докато равнодушно ставах от стола и заобикалях бюрото.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да. Казах ти, просто съм изморена. Довиждане.

Тръгнах.

— Ей, Кинкейд?

— Да?

— С Мортенсен сте приятели, нали?

— Горе-долу — предпазливо признах аз.

— Знаеш ли какво става с него? Идваше тук всеки ден, а го няма вече цяла седмица. Пейдж е луднала. Мисли, че сме го обидили.

— Не знам, не сме чак толкова близки, съжалявам — вдигнах рамене аз. — Може да е болен. Или да е извън града.

— Може би.

Излязох от книжарницата и закрачих в тъмната есенна вечер. В петък по „Куин Ан“ имаше много хора, привлечени от разнообразните занимания и нощен живот, които районът предлагаше. Без да им обръщам внимание, съсредоточена в собствените си мисли, стигнах до колата си, паркирана в съседната пряка. Хищник в червена хонда, осъзнал, че мястото се освобождава, незабавно намали и подаде сигнал.

— Готова ли си? — попита ме Картър, материализирайки се на задната седалка.

Закопчах колана си.

— Толкова, колкото въобще някога бих могла да бъда.

Пътувахме мълчаливо към Университетския квартал, в ума ми напираха стотици въпроси. Когато миналата седмица премести Сет от апартамента ми, ангелът ми каза да не се тревожа, тъй като ще се погрижи за възстановяването на писателя. Разбира се, аз така или иначе се тревожех — и за Сет, и за сделката, която бях сключила с Джером. Бях на път да стана единственият и най-голям източник на хаос и съблазън в Сиатъл. Дори Хю и звездните му шантажи вече нямаше да изглеждат толкова добри… е, лоши.

Щях да бъда много по-зле от робинята, която Хелена твърдеше, че съм. Тази мисъл ме разболяваше.

— Ще бъда с теб — каза ми успокоително Картър, когато няколко минути по-късно приближихме до вратата на Сет.

Ангелът проблесна за кратко пред погледа ми и аз осъзнах, че бе невидим за очите на смъртните, но не и за моите.

— Какво знае?

— Не много. През последните няколко дни се чувстваше все по-бодър и по-бодър, казах му някои неща, но всъщност… мисля, че чака теб.

Въздъхнах, кимнах и погледнах вратата. Изведнъж се почувствах неспособна да помръдна.

— Можеш да го направиш — нежно каза Картър.

Кимнах отново, натиснах бравата и влязох. Домът на Сет изглеждаше съвсем същия както последния път, когато бях тук: кухнята пак си беше светла и приятна, в дневната пак бяха подредени кашони с неразопаковани книги. Откъм спалнята долиташе тиха музика. Мисля, че беше „Ю Ту“, но не разпознах песента. Движейки се по посока на звука, стигнах спалнята на Сет и застанах на вратата, обзета от страх да прекрача прага.

Той седеше в леглото подпрян на възглавници. Държеше в ръце „Зелена книжка с приказки“ и изглежда беше прехвърлил около една трета от нея. При приближаването ми вдигна поглед и аз едва не се свлякох от облекчение, като видях колко по-добре изглежда. Цветът му се бе възвърнал, очите му бяха ясни и будни. Единствено растителността по лицето му беше неравномерна и занемарена, предполагам, защото не се беше бръснал в продължение на седмица. Това отговори на въпроса ми дали пък Сет не оставяше нарочно едва наболата си брада. Той се пресегна към нощното шкафче за дистанционното и спря музиката.

— Здравей.

— Здравей.

Направих няколко крачки в стаята, без да посмея да се приближа повече.

— Искаш ли да седнеш? — попита той.

— Да.

Лицата на Къди и О’Нийл критично ме гледаха от дъската за обяви, докато носех стол към леглото на Сет. Седнах, вгледах се в него и после извърнах поглед, неспособна да понеса дълбочината на тези кехлибаренокафяви очи, след като бях проникнала в съзнанието му.

Между нас настана предишната тишина. Напредъкът, който бяхме постигнали в разговорите, се бе изпарил. Този път Сет нямаше да поеме инициативата. Както Картър бе отбелязал, писателят чакаше аз да го направя. Отново вдигнах поглед, заставяйки се да срещна очите му. Трябваше да го направя. Трябваше да му обясня, но се плашех. Каква ирония! Аз, която през половината от времето не знаех кога да млъкна. Аз, известна с това, че винаги имам готова някоя запомняща се, остроумна забележка. Знаейки, че няма да ми стане по-лесно, дълбоко си поех дъх и излях навън всичко с усещането, че раят е зад гърба ми и че току-що бях дала съгласието си за ада, който се простираше пред мен.