Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Да. Наблюдателен си.

Усмихнах се.

— Извинявай. Има толкова идиоти по света, че се държа като кучка, докато не опозная човека. Другите членове на групата се кълнат, че си готин и аз им вярвам. Освен това — приближих се към него и сниших гласа си до сладострастно мъркане, — вече те познавам и сега определено те харесвам.

За моя изненада, Алек ме пусна. Крайно неочаквано. Още по-странното беше, че видях интерес в очите му, но само в очите му. Останалата част от него беше разтревожена от нещо. Сигурно изненадата беше изписана на лицето ми, защото миг по-късно той се засмя, сякаш нищо не се беше случило и отново сложи ръка на кръста ми.

— Аз лично не бих им вярвал толкова, но хей, щом са те убедили, супер.

Върнах си усмивката и се направих, че не забелязах странната му реакция. Заприказвахме се отново и му позволих той диктува темата на разговора. Когато заговори за скейтборд и предимствата на една марка пред друга, реших, че Дъг не оценява достатъчно любовта ми към него.

Леко отегчена, се облегнах на Алек и отпих от чашата, без да се замисля.

— Кучи син! — извиках, усещайки вкуса на гадната течност.

— Какво?

— Това! — сложих чашата на разнебитената маса за кафе, разплисквайки зелената течност. — Отвратително е — осъзнах, че това е моментът. — Боже, имах ужасно шибана седмица. — Обърнах се така, че се озовах дори по-близо до него, поставих ръка на гърба му и я плъзнах надолу към кръста. — Добре че вдигнахте купон. Сигурно и вие се побърквате, за да се справяте с всичко в срок.

Изглеждаше доволен, че съм близо до него, но не премести ръката си от кръста ми.

— Има време за работа, има време и за игра — каза той нелепо сериозно, отново се опитваше да изглежда мъдър, макар да беше прекалено млад.

Усмихнах се на думите му.

— И аз искам малко да поиграя.

Както преди, погледът в очите му говореше, че и той го иска — особено ако играем на чичо доктор. Езикът на тялото му обаче казваше друго. Дърпаше се поради някаква причина и това не се вписваше в представата ми за него — тоест за женкар наркопласьор.

Продължи да се усмихва, въпреки че цялото му тяло беше сковано.

— С какво би си играла?

— Не и с това — посочих аз зарязаната чаша и му отправих поглед на кошута — и невинен, и провокативен. Опитах се да си спомня глупавия израз, който беше използвал на първия купон. — Може би имаш нещо… по-силно?

Доволна и (ако не грешах) облекчена усмивка затанцува на лицето му.

— Може и да имам.

Бутнах го леко и увих ръка около врата му.

— Знам, че имаш. Видях, че даде на Дъг. Попаднали сте на нещо добро, а го пазите за себе си. А аз… аз винаги се раздавам.

Не поддаде на физическата провокация, нито на леко преиграната ми женска провокация, но друго събуди интереса му.

— Имам нещо — каза той, оглеждайки се внимателно. — Да отидем да поговорим в спалнята.

А! Това вече беше нещо. Последвах го в малката разхвърляна спалня на Уайът, която, колкото и да беше странно, още не беше заета. Седнах на неоправеното легло, кръстосах крака и се постарах езика на тялото ми да говори за откритост и спокойствие.

— Ще играем ли?

Отговори ми с въпрос.

— Сигурна ли си, че нещо по-силно ще ти понесе?

Вдигнах вежди.

— Скъпи, колкото и силно да е, ще го понеса.

Посегна към джоба на палтото си, седна на леглото до мен и извади малка найлонова торбичка, много по-малка от торбичката, в която Рийс държеше тревата си. На лошото осветление успях да различа малки блестящи кристали. Приличаха на червена захар.

— Това — каза тихо той, — е нещото, което си чакала цял живот. То ще промени целия ти свят. Ще ти позволи да си това, за което си родена.

Останах без думи, но не заради мелодраматичния му монолог. А заради кристалите. Толкова близо до тях аз… ами аз ги усетих. Имаха почти същото излъчване като аурата на безсмъртен. Само че това не беше добра аура. Усещах ги по странен начин. Изпращаха леки шокови вълни във въздуха. Накараха кожата ми да потръпне.

Най-странното беше, че и преди ги бях усещала. Веднъж с Дъг и веднъж с групата.

Надявах се Алек да вземе гримасата ми като предвзето объркване.

— Какво е това?

По лицето му се разля лукава усмивка.

— Вълшебен еликсир, Джорджина.

Усмихнах му се в отговор, не беше нужно да симулирам объркване.

— Не вярвам във вълшебства.

— О, след това ще повярваш — той притисна торбичката към дланта ми и аз потиснах писъка си. Не ми харесваше допира на кристалите. — Вземи си нещо за пиене и пусни кристалите вътре. Изчакай да се разтворят и ги изпий, за предпочитане колкото може по-бързо. Така по-скоро ще усетиш ефекта.