Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Какво е действието им?

— Хубаво. Ще ти хареса. — Той прокара ръка през косата ми. — Нямам търпение да видя как ще реагираш на кристалите.

Как ще реагирам? Това не ми харесваше. Може би все пак не ми даваше същото като на Дъг. Може би това беше наркотик, с който да ме вкара в леглото. Разбира се, предвид сговорчивостта ми, не би трябвало да мисли, че е нужно да стига до такива крайности. Избутах притеснението от съзнанието си.

— Колко ти дължа?

Колебанието в гласа ми ясно подсказваше, че бих искала да забравим за плащането.

— Нищо. Това е подарък.

— Нищо? — прокарах ръка по крака му. Вярвайте ми, не исках да спя с него, но трябваше да спечеля доверието му и да разбера каква е тази шибана гадост. И да, добре, исках да го видя как страда като остане без енергия. — Сигурен ли си?

Притиснах тялото си по-плътно към неговото и нежно го бутнах на леглото. Очите му се разшириха, когато легнах до него и долепих устни към врата му. Обърна лицето си към моето и аз доближих устните си до неговите, целувайки го леко точно до устата.

— Абсолютно ли си сигурен? — попитах тихо.

Дишаше тежко и прокара ръка отстрани по тялото ми, проследявайки извивката на ханша и стигайки до голия ми крак. Изглеждаше полуужасен, но навлажни устните си в очакване. Прокарах език по тях, проследих очертанията им и нежно го пъхнах в устата му. Той потисна едно стенание и ме отблъсна.

— Не… аз… Не. Не — седна разтреперан. — Не още.

И аз седнах с едно плавно и изящно движение. Преметнах косата си на едното рамо и се усмихнах плахо.

— Хайде. Искам.

— Не мога… но може би… може би по-късно ще успеем да измислим нещо.

Желание и съжаление се изписаха на лицето му и аз си отдъхнах. Хубаво беше да знам, че чарът ми още действаше и че за него не всичко беше бизнес. Може би се опитваше да ме спечели като клиент и по-късно щеше да иска нещо повече.

Добре тогава. Нямаше да дойде краят на света, ако не спях с него, а и се надявах да нямам нужда от повече дози.

— Заповядай — Алек се овладя и ми подаде бирата си.

— А?

— Хайде, опитай. Разтвори ги тук.

Погледнах блестящите червени кристали. Сякаш светеха със собствена светлина. Странното усещане пулсираше през мен и дразнеше сетивата ми на безсмъртна. Категорично нямаше да погълна съдържанието на тази торбичка. Поклатих глава.

— Не мога сега. Трябва да отида на още един купон. Обещах на приятел. Ще ги пробвам по-късно, става ли?

Не изглеждаше никак доволен.

— Искаше ми се да ги вземеш сега.

— Не може ли после?

— Може… Виж, не казвай на никого. Нямам много. Ако се разчуе, всички ще поискат. За момента ги предлагам само на специални хора.

— Аз специална ли съм? — подразних го.

Алек ми отправи дълъг, изпитателен поглед, безсрамно огледа лицето ми и начинът, по който коприната падаше по тялото ми. В очите му отново проблясна одобрение и копнеж, но се дръпна, когато се усмихнах подканващо.

— Много специална.

Успях да се измъкна от купона малко по-късно, след като Алек отново ме предупреди да запазя кристалите за себе си. Настоя и да му кажа дали ми е харесало.

— Втората доза ще ти се отрази дори още по-добре — обеща той.

Озовала се най-накрая навън, въздъхнах от облекчение в студения нощен въздух. Докато вървях към колата, пъхнах кристалите в чантата си, все още притеснена от вибрациите им. Бяха свръхестествени — това беше очевидно. Знаех, че трябва да ги занеса на някой, който може да ги идентифицира. Това обаче трябваше да почака още малко — вече беше отминал часът, в който обещах да се обадя на Сет. За щастие не чувствах кристалите, след като ги сложих в чантата. Това поне беше хубаво.

— Къде си? — попитах Сет, когато вдигна телефона.

— При Тери и Андрея. Искаш ли да дойдеш?

Да прекарам вечерта със семейството му звучеше приятно нормално след евтината поквара на Алек и купона. Всъщност в сравнение с всички други странни неща в живота ми в момента, звучеше откровено прекрасно.

Две еднакви руси лица ме посрещнаха, когато пристигнах, и два чифта устни се оформиха в съвършено „о“, когато ме видяха.

Миг по-късно Бранди се появи зад по-малките си сестри близначки.

— О, Джорджина, роклята ти е толкова хубава!

Тя избута Морган и Маккена, които още стояха в почуда. Влязох в дома на семейство Мортенсен и се озовах сред пълен хаос. Навсякъде имаше прозрачни найлони. Хартиено тиксо облепяше перваза на стената. Повечето мебели бяха преместени от дневната и набутани на купчина в коридора от другата страна. Останалите неща бяха обвити като пашкули с още найлони. Кофи за бои, ванички и четки заемаха почти цялото останало свободно пространство и всичко, включително и хората, беше нацапано с жълта боя.