Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Ти си дъщерята на Мартанес, нали? Лета?

Кимнах.

— Трябва да предам на баща ти, че доставката ще е готова тази вечер, ако я иска по-рано.

— Ще му кажа. Той не е тук.

— Добре.

Постояхме така неловко за момент. Усещах, че ме изучава с ъгъла на окото си, но се правеше, че гледа работниците.

Сякаш искаше да каже нещо, но замълча и аз се приготвих да тръгвам.

— Е, благодаря. Трябва да се прибирам.

— Чакай, Лета. — Той протегна ръка да ме спре, но я отдръпна срамежливо, преди да ме е докоснал. — Не си дошла сама, нали?

— Татко каза, че не е далеч. И че няма никаква опасност да привлека нечие внимание.

Кириакос изсумтя силно.

— Баща ти е глупак. Ще те изпратя. — Той се поколеба. — Но не му казвай, че съм го нарекъл глупак.

Размени няколко резки думи с един от мъжете и се отправи към града с мен. Беше по-голям от мен, лицето му беше потъмняло от слънцето и морето. Косата му беше черна и рошава, стигаше до брадичката му и беше висок почти — но не точно — колкото мен.

— Видях те на онази сватба преди няколко дни — каза той след дълго мълчание. — Танцуваше с другите момичета. Много си… добра.

Комплиментът ме изненада.

— Виното помогна малко.

— Не. Виното помага на другите момичета. Или може би им пречи. Не съм сигурен. — Погледна към мен и останах слисана от напрегнатото изражение на тъмните му очи. — Но ти… танцът живее вътре в теб. Музиката ти говори и ти я разбираш.

— Ти свиреше на флейта — спомних си аз и се опитах да не се изчервя.

— Да — изглеждаше доволен, че го помнех. Отново замълчахме. Почти бяхме стигнали до пазара; до нас достигаха шумовете от хората и търговията. Кириакос явно искаше да продължим да говорим.

— Та… чух, че сестра ти се е омъжила тази пролет.

— Да.

— Ами ти?

Погледнах го.

— Аз не се омъжих тази пролет.

Усмивка заигра на устните му.

— А следващата пролет?

— Предлагаш ли ми?

— Само питам. Чух баща ми да казва…

Спрях на края на пазара, така че да мога отново да го гледам в очите. Хора и животни минаваха покрай нас, а от другата страна на алеята виждах баща си да говори с един продавач на плодове.

— Виж — казах рязко, — и аз чух баща ми да приказва, че били мислели за брак между нашите семейства. Щяло да бъде добре за бизнеса. Ако това искаш, по-добре говори с баща ми за някоя от сестрите ми, не за мен.

— Какво? Не искаш ли да се омъжиш? — усмивката му помръкна. — Или някой друг вече те е поискал?

Погледнах го невярващо.

— Не, разбира се. Просто ти не искаш да се жениш за мен. Това е.

— Не искам?

— Не. Искаш една от сестрите ми.

— Така ли?

— Да. Те са по-ниски, по-хубави и по-мили. И говорят по-малко.

— Могат ли да танцуват?

Замислих се.

— Не. Танцуват ужасно.

Плахата му усмивка се върна.

— Тогава искам теб.

— Ти си луд. Не знаеш какво говориш. Не знаеш нищо за мен.

Разбира се, в онези дни повечето хора не познаваха добре годениците си. Увереността му, че сме подходящи един за друг, беше забележителна.

— Няма значение. Сигурен съм, че ти си моята половинка. Не го ли усещаш?

Срещнах погледа му и ме полазиха тръпки — сякаш бях попаднала на нещо по-голямо и по-силно и от двама ни. За момент си позволих да повярвам, че този мъж от това толкова уважавано семейство, може наистина да проявява интерес към мен. Чувството беше опияняващо и то не защото беше въпрос на чест, а заради начина, по който ме гледаше и говореше с мен — сякаш и двамата бяхме достойни и равни. Между нас се зароди нещо, привлече ме към него и ме обърка.

— Не знаеш нищо за мен — повторих тихо, устата ми беше пресъхнала.

Колебливата му усмивка стана по-смела.

— Знам достатъчно. Знам, че можеш да танцуваш и че си умна, според баща ми. Освен това знам, че ви е забранено да ходите в пекарната на Лаис, защото си нарекла дъщеря му…

— Не бях виновна аз — прекъснах го бързо. От другата страна на алеята баща ми ни видя. Вдигнах ръка да го поздравя и той ме повика с жест. — Татко ме вика.

Кириакос погледна несигурно към него и бързо се обърна. Бях известна с острия си език, но на баща ми му се носеше дори още по-лоша слава. Колкото и да беше влюбен и дързък, Кириакос явно още не беше готов да се изправи срещу него.

— Ще накарам нашите да говорят с родителите ти. — Шеговитостта беше изчезнала; сега Кириакос беше сериозен. Но имаше и нещо друго. Очите му ме гледаха както никой не ме беше гледал досега. Стана ми горещо, после студено и после пак горещо. Плътта ми потръпна. Не можех да откъсна очи от неговите.