Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Междувременно наблюдавах с ъгъла на окото си как странният мъж замръзна на място и завъртя глава, за да огледа тълпата. И той ме беше усетил. Погледът му премина през нас няколко пъти, но не се задържа на едно място. Бяхме просто поредната разгорещена двойка. Напрегнах се, зачаках да се приближи и да се опита да ме намери. Не знаех защо, но не исках да ме открие. Той постоя още малко, после се отказа и излезе.

Когато си тръгна, се отпуснах и се облегнах на Сет.

— Какво…?

— Онзи мъж, с когото говори Алек — казах, все още в шок. — Той е безсмъртен.

Сет вдигна вежди.

— Наистина? Какъв е? Ангел? Демон?

— Нито едно от тези неща. Не е от нашите.

— Как така „не е от вашите“?

— Не всички безсмъртни са свързани с рая или с ада. Има много други същества, които обикалят по света — нимфи, опиши, они…

— Осъзнаваш ли, че ме хвърли в теологически размисъл, който вероятно ще ме държи буден с години — пошегува се той. Когато не отговорих, стана сериозен. — Добре. Тогава той какъв е?

Поклатих глава.

— Това е проблемът. Не знам. Не знам какво е той.

Джером не звучеше много доволен, когато му се обадих на следващата сутрин.

— Имаш ли представа колко е часът, Джорджи? — изръмжа той в телефона.

— Защо е това мрънкане? Ти не се нуждаеш от сън.

— Давай по-бързо.

Разказах му за случилото се на концерта и отбелязах, че не мога да идентифицирам загадъчния безсмъртен.

— Не е един от нас. Ъъъ, искам да кажа… не е част от нашия… пантеон — заключих несигурно.

— Пантеон? Не бях чувал някой да се изразява така. Освен в лекции по въведение в митологията, разбира се.

— И?

— Какво „и“?

— Не е ли странно? Срещала съм стотици най-различни безсмъртни, но не и такъв като него. Не беше… нормално. Имаше излъчването на безсмъртен, но беше много странно.

— Колкото и да не ти се вярва, има още много неща, с които не си се срещала, въпреки сериозната ти възраст.

— Да, да, знам, че съм бебе, но това не те ли притеснява поне малко?

Той се прозя.

— Изобщо даже. Нещо ангелско или демонично би ме разтревожило, но полубог или сатир? Няма начин. Те не са част от играта. Всъщност всички са част от Голямата игра. Искам да кажа, че не са част от нашата игра. Не им трябва разрешение да дойдат тук. Ако не ни пречат, не ми пука. Те си гледат тяхната работа. Само ги вписваме и това е.

— Вписваме ги? Значи имаме списъци?

— Е, не ги вписвам аз, разбира се. Това е задължение на Грейс и Мей.

Не се изненадах. Джером не си падаше много по… работенето. Грейс и Мей бяха по-нисшестоящи демони и вършеха много от черната работа вместо него. Почти не ги виждах.

— Трябва да им се обадя — промърморих, а съзнанието ми работеше на пълни обороти.

— Предполагам няма нужда да ти напомням, че има стотици други по-полезни проекти, към които можеш да насочиш енергията си. Като например да помогнеш на приятеля си инкуб. От това, което чух, нещо е зациклил в предградията. И няма мърдане.

— Хей — опитах се да защитя честта на Бастиен. — Просто не бърза. Качество не се постига лесно. Освен това всичко, което знае, е научил от мен.

— Не знам защо това не ме успокоява. — Джером затвори телефона.

Избрах номера на Грейс и Мей. Изчаках да се появи сигнал, набрах моя номер и затворих. Минута по-късно фонтан от искри, достоен за Четвърти юли, се изсипа в дневната ми и двете жени демони се изправиха пред мен.

Въпреки че бяха избрали съвсем различни тела, двете много си приличаха. Грейс беше слаба и приличаше на делова, необвързана дама; външният й вид беше подсилен от дизайнерска черна пола и сако. Имаше светлоруса коса, стигаща до брадичката, кафяво-черни очи и кожа, която никога не беше виждала слънце. Единственото цветно петно по нея беше огненочервеното червило на устните й.

Мей беше облечена по абсолютно същия начин, дори червилото й беше същото. Косата й, също до брадичката, беше мастиленочерна. Въпреки по-меките черти, по-високите скули и деликатните й бадемови тъмни очи, тя не излъчваше повече топлина и приветливост от колежката си.

Двете винаги се появяваха заедно и предполагах, че са приятелки. Или нещо такова. Но бях сигурна, че ще си избодат очите една на друга (или очите на Джером), ако се появи възможност за делегиране на повече правомощия или повишение.

— Джорджина — каза Мей.

— Отдавна не сме се виждали — каза Грейс.

И двете ме гледаха с очакване. Обри ги наблюдаваше от облегалката на дивана, козината и опашката й бяха настръхнали.