Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Здравейте — отвърнах неспокойно аз. — Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Днес няма много работа, а?

И двете се втренчиха в мен.

— Хм, та така. Джером каза, че имате списък на безсмъртните, които минават през града. Безсмъртните, които не са в нашата…

— Игра? — предположи Грейс.

— Пантеон? — предположи Мей.

— Да. Точно. Та… вярно ли е?

— Какво по-точно търсиш? — попита Мей.

— Какъв безсмъртен? — попита Грейс.

— Това е проблемът.

Разказах им всичко, което знаех за него — тоест как изглежда и за странното усещане, което бях доловила. Да опиша излъчването на аурата му беше по-трудно. Не можех да кажа дали прилича на инкуб, на ангел, на нимфа или на они. Досега не бях срещала такъв като него.

Те ме изслушаха, спогледаха се и поклатиха глави.

— Не ми звучи познато — каза Грейс.

— Но може да проверим списъците — каза Мей.

— Благодаря — отвърнах им. — Ще съм ви много признателна.

Кимнаха рязко и се обърнаха, сякаш да си ходят. Мей изведнъж погледна към мен.

— Трябва да излезем някой път заедно — каза неочаквано тя. — В „Клеос“ в Кепитъл Хил организират страхотни вечери лейдис найт.

— А ние, момичетата, сме толкова малко — добави Грейс. — Трябва да се подкрепяме.

Усмихнаха ми се и изчезнаха. Потръпнах. Да отида на бар с тези двете беше по-привлекателно само от идеята да правя щампи с приятелките на Дана от КЗСЦ.

Между другото реших да посетя Бастиен по-късно следобед. Не го бях чувала от няколко дни.

— Имаш ли представа, че изобщо не ми пука за смъртните ти приятели? — озъби ми се той, когато му разказах странните случки е Дъг, Алек и мистериозния мъж. — Имам сериозни проблеми. Умирам. До никъде не съм стигнал с Дана. Постоянно я виждам, тя е мила и това е. Сякаш иска само…

— Да сте приятели?

Спря да крачи из кухнята и ми хвърли смразяващ поглед.

— Жените никога не искат да са само приятели с мен. — Той се облегна на плота и затвори очи. — Не мога да измисля какво да правя. Ако не действам бързо, някой от шефовете ни ще разбере колко зле са нещата.

Реших да не споменавам за изказването на Джером.

— Ами, вземи си почивка и се позабавлявай. Питър организира още една покер вечер. Ела да играеш с нас. Ще доведа и Сет.

— Нали каза да се позабавлявам?

— Хей! Към кого беше отправено това — към Питър или към Сет?

— Все тая, Фльор. Въпреки че, признавам, Питър прави много прилично суфле. А какво може писателят?

— Иска ми се да не си го изкарваш на Сет. Дори не го познаваш.

Бастиен сви рамене.

— Съжалявам. Ти ме предизвикваш.

— Ревнуваш.

— Как ли пък не — изсумтя той. — Имал съм достатъчно увлечения по смъртни, благодаря. Ти също, доколкото помня. А си имала и достатъчно безсмъртни гаджета, които харесваше. Никой обаче не ти е причинявал толкова мъка, колкото този.

— Сет е различен. Не мога да го обясня. Да съм с него е… правилното нещо. Имам чувството, че съм го познавала цял живот.

— Фльор, аз те познавам цял живот. Ти си с него едва от няколко месеца.

Връзката ни със Сет се разви много бързо и това понякога ме притесняваше, но наистина вярвах в силата и дълбочината на чувствата ми към него. Не бяха нито повърхностни, нито мимолетни — надявах се.

Веднъж беше казал, че на този свят най-подходящият човек за него съм аз. Изтъкнах, че това е много смело изказване — все пак се познавахме отскоро, но той само отвърна: „Понякога човек просто знае.“

Това много приличаше на думите на съпруга ми Кириакос — той беше казал нещо подобно, когато се запознахме в отдавна забравеното ми прашлясало минало на смъртна. Тогава бях на петнайсет и татко ме изпрати до доковете да занеса съобщение на бащата на Кириакос. Да ме прати сама не беше много благопристойно; баща ми обаче не се замисли особено — самият той беше наблизо, на пазара. Все пак беше страшно да вървя сама.

Потни, мръсни мъже работеха без почивка, разтоварваха и товареха под палещото слънце, докато тюркоазеното Средиземно море проблясваше зад тях. Упъти ме нисък, плешив мъж и после ме загледа похотливо.

— Високо момиче си — отбеляза той. — На бас, че това би притеснило някои мъже, но не и мен. За мен си висока точно толкова, колкото трябва.

Засмя се, някои от колегите му — също. Лицето му стигаше точно до гърдите ми. Забързано минах покрай тях с наведени надолу очи и се отправих към кораба, който ми посочиха. Заля ме облекчение, когато намерих Кириакос да проверява въдиците и да говори с някои от работниците. Не бях разговаряла с него, но познавах баща му и знаех, че мога да му имам доверие. Погледна ме, когато се приближих, и ми се усмихна.