Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Добре — каза той след малко. — Както кажеш.

Върнахме се на касите, и двамата преднамерено не си обръщахме внимание. Работихме известно време без инциденти, докато не го чух да казва:

— Боже, сигурно ти е много тежко. Дано всичко се оправи.

Погледнах и видях клиентът му да купува книга за болестите, предавани по полов път. Дъг отвърна на погледа ми предизвикателно. Довърших обслужването на моя клиент и сложих табелка „затворено“ на касата. Намерих Анди на бюро „Информация“ и го помолих да си разменят местата с Дъг.

— Не му казвай, че аз съм те накарала.

Изглеждаше по-безопасно Дъг да помага на клиентите в търсенето на книги, но и след това продължих да го чувам, в която и част на книжарницата да се намирах. Говореше и се смееше прекалено високо. Когато и да погледнех към него, винаги беше в движение — не можеше да стои на едно място. Веднъж буквално започна да жонглира с книгите на един клиент. После го видях да подскача, докато водеше друг клиент към секцията с готварски книги. Намръщих се, не бях сигурна какво трябва да направя. Тази седмица жизнерадостта му беше забавна, но вече прекаляваше и не знаех каква позиция да заема.

— Червенокосото момиче ми каза, че сте управител — внезапно каза жена на средна възраст и се приближи към мен, докато подреждах една витрина.

— Помощник-управител съм — отвърнах. — С какво мога да ви помогна?

Тя посочи към бюро „Информация“.

— Онзи мъж беше много груб с мен. Помогна ми да намеря някои книги и после… каза…

Не успя да довърши, разтреперана от гняв и обида. Погледнах какво държи. Книги за клиничната депресия. Прекрасно. Поне заглавието не беше „Как да ви вбесим в книжарница без грам такт“. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, извиних се учтиво на жената и обещах да се заема с проблема. После отидох в началото на опашката и казах на Анди, че жената няма да плаща за книгите. Уорън не одобряваше такива неща, но в момента не ми пукаше.

Изчаках Дъг да приключи с клиента си и го дръпнах настрани за пореден път.

— Трябва да поговорим в офиса.

Изгледа ме накриво. Докато изучавах лицето му, забелязах, че погледът му беше отнесен и трескав.

— Защо? Да говорим тук. Трябва да помагам на клиентите. Не мога да оставя това проклето място на произвола на съдбата.

Пребледнях при тези думи, но се насилих да запазя спокойствие. Имаше опашка от четирима клиенти, които ни слушаха.

— Не. Да отидем отзад.

Завъртя очи и ме прегърна приятелски.

— Исусе, права си. За какво става въпрос?

— Знаеш за какво става въпрос — отвърнах и се освободих от прегръдката му. — Днес не си в час.

Усмивката му угасна.

— Не, ти не си в час. Какво ти става? Не можеш да ми говориш така.

Говореше прекалено високо. Спряха се още хора.

— Изобщо не мога да разговарям с теб, ако ще се държиш като глупак. Разстройваш клиентите. Държиш се изключително неуместно и го знаеш.

— Неуместно? Боже господи, Кинкейд! Вече звучиш като Пейдж. Аз се забавлявам. Забрави ли какво е това? Забрави ли как се забавлявахме двамата, преди да ти влезе тази муха в главата?

Вече се беше събрала порядъчна тълпа. И клиенти, и служители. Мъртвешка тишина, с изключение на леките звуци на Вивалди, които се носеха от уредбата в книжарницата.

— Искам да кажа — продължи той, доволен от вниманието, — от къде на къде се държиш така? Кой те направи шеф? С теб сме на една длъжност, забрави ли? Получи десет секунди слава в разказа на Мортенсен и си вирна носа. Защо не отидеш при него? Може би, ако те оправи, ще спреш да се държиш като кучка.

— Дъг — казах, изненадана колко твърд и силен беше гласът ми. Сякаш друг използваше тялото ми, за да се изправи срещу Дъг, а аз само наблюдавах. — Отивай си вкъщи. Веднага. Ако не си тръгнеш, ще те изхвърля.

Разбира се, нямах представа как щях да направя това. Бях ужасена, че му се противопоставям по този начин. Сърцето ми заби лудо. Бяхме застанали близо един срещу друг. Той беше с половин глава по-висок от мен и с по-здраво телосложение. Не се страхувах, че ще използва сила, но физическото насилие беше също толкова страшно, колкото и психическото. Все пак не отстъпих и запазих изражението си настоятелно и решително.

Накрая той се отказа и откъсна очи от моите. Сви рамене и се усмихна глупаво на публиката ни, сякаш очакваше да се засмеят заедно с него.

— Разбира се. Както кажеш. Не ми пука. Добре ще ми дойде един почивен ден.

Огледа се самодоволно и предизвикателно, сякаш беше победил. След още един изпитателен поглед към насъбралите се, се изсмя и излезе.