Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

На вратата отново се позвъни. Отначало никой не помръдна, после Бастиен се изправи, сякаш изненадан, че тази вечер нещата можеха да станат още по-зле.

Дана забрави лекцията си за модата и премина на медицинска тема.

— Трябва повече да внимаваш. Ако натовариш крака си, ще се влоши.

Бастиен се върна миг по-късно с напълно объркания Сет, който явно нямаше никаква представа кой му бе отворил току-що. И наистина объркването му стана още по-голямо, когато забеляза Дана и мен, несъмнено чудейки се дали е на правилния адрес.

— Здрасти, Сет — казах многозначително с малко по-силен глас. — Благодаря, че дойде да ме вземеш.

Продължи да ни зяпа, но после в погледа му проблесна разбиране. Често ме беше виждал да променям дрехите си, но за пръв път ме виждаше в друго тяло.

Дана се огледа в очакване.

— О — казах с още замъглено от тревата съзнание. — Това е, хм, Сет. Сет, Дана.

— Здравей — поздрави тя, изправи се елегантно и се ръкува с него. — Приятно ми е.

— Ами да. И на мен. — Имах чувството, че би избягал, ако имаше възможност.

— Сет е приятелят на Табита — обясни Бастиен. — Сигурно искат вече да тръгват.

— Чух, че не си омъжена. Откога се срещате? — попита Дана, започвайки непринуден разговор.

Никой не отговори.

— От два месеца — казах най-накрая, чудейки се дали отново не ме преценява.

— Колко хубаво.

Отново усетих онова странно жужене и изведнъж наистина исках да си тръгвам. Опитах се да седна и тя се спусна към мен.

— Някой да я хване от другата страна.

Бастиен не помръдна, но Сет най-накрая се втурна към мен. Подхвана ме и ми помогна да се изправя. Беше очевидно обаче, че не му харесва да ме докосва в това ми тяло; той се опита да го прикрие, като застана колкото може по-далеч от мен. Съответно движенията му изглеждаха неловки и неестествени и без съмнение Дана си помисли, че сме дори още по-странни, отколкото сигурно изглеждахме.

Със Сет ми помогнаха да стигна до колата, Бастиен ни последва намусен. Когато се настаних на седалката до шофьора, Дана отправи прощални предупредителни думи към двама ни със Сет да се погрижим за глезена ми.

— Благодаря за помощта — казах й аз.

— Няма за какво. Просто се опитай да внимаваш повече отсега нататък — тя погледна часовника си. — Е, може би и аз трябва да се прибирам.

— Налага ли се? — попита глуповато Бастиен. — Аз… искам да кажа, няма нужда да бързаш…

— Благодаря, но Бил ще се чуди какво е станало с мен.

Видях я да отива към къщата си, след като Сет потегли. Видях и изражението на лицето на Бастиен. Утре сутринта щеше да бъде грозна картинка.

Почти бяхме в града, когато Сет проговори.

— Може ли… ъъ… да се… промениш? Това е много странно.

— А? − гледах с празен поглед през прозореца, омагьосана от светлините на града. — О, да.

Миг по-късно бях онази Джорджина Кинкейд, която познаваше.

— Благодаря. Та… Не съм сигурен, че искам да знам какво беше онова там…

— Така е — завъртях глава да погледна към задната седалка. — Не ти трябва.

— Какво правиш?

— Случайно да ти се намират курабийки?

— Ами… не. Нямам нищо за ядене.

Въздъхнах и се отпуснах на седалката.

— Умирам от глад. Не мисля, че ще издържа дълго. Наистина ли няма нищо за ядене?

Нещо като усмивка заигра на устните му.

— Не. Съжалявам. Искаш ли да спрем някъде?

— Да!

Той мина с колата през „Тако Бел“ и се изненада като му дадох поръчката си. Храната дойде и той безмълвно ми връчи торбата с четири броя тако, две бурито с боб и една тостада. Започнах да ям още преди да запали колата.

Когато пристигнахме у дома, дори не ми даде възможност да се пробвам да куцукам. Вдигна ме без усилие, почти както би направил О’Нийл в някоя от книгите му. Ако не бях друсана и не дъвчех тако, щеше да е ужасно романтично.

— Мислиш, че съм откачалка, нали? — попитах, след като ме постави на леглото и седна на ръба. И друг път Сет се беше грижил за мен след тежка алкохолна вечер. Чувствах се много безотговорна в сравнение с него.

— Ами тостадата беше малко скъпа, но съм виждал и по-откачени неща.

— Не… сещаш се. Аз… — поколебах се. — Може би не си разбрал, но пуших… едни неща.

— Да. За това и сам се досетих.

— О! Добре, извинявай. — Захапах лакомо буритото.

— Защо ми се извиняваш?

— Защото… ами ти не правиш така.

— Как?

— Не пушиш трева. Не пиеш. Боже, ти дори избягваш кофеина. Не мислиш ли, че съм малко… не знам… покварена?

— Покварена? — той се засмя. — Изобщо. Между другото наистина ли вярваш, че не съм опитвал?