Ришел Мийд - Сънят на сукубата

Най-накрая тръгнахме за летището и се оказа, че движението е толкова ужасно, колкото мислех, че ще бъде. Колите по път 1–5 не мърдаха и предвид късмета ми напоследък, сигурно пред нас имаше катастрофа, което допълнително да усложни задръстването и обстановката преди празниците. Въздъхнах и се отпуснах на седалката.

— Добре — казах на Мади, отчаяно се нуждаех някой да ме разсее. — Разказвай сега. Какви щуротии си правила напоследък? Сигурна съм, че вече си преизпълнила нормата.

— Ами — започна тя — купих си нови дрехи, разбира се. Вече видя повечето, а и досега не съм имала толкова бельо. Преди ме беше страх, но се оказа, че има много симпатични неща по магазините.

— Да. Така е.

— Купих си и една камара обувки на висок ток. Още се уча да ходя, но мисля, че се справям добре. — Тя изстена и заприлича на коварната феминистка, каквато беше преди. — Чувствам се… като жена .

Усмихнах се и отправих поглед към колите отпред. Всички фактори за катастрофа бяха налице, така че трябваше да внимавам. Колите спираха и тръгваха, вниманието на шофьорите се притъпяваше и те се унасяха. Ето така ставаха верижните катастрофи. А и една от чудатостите на шофьорите в Сиатъл беше, че не умееха да шофират в дъждовно време.

— Според мен се справяш добре с високия ток. Какво още? Нещо друго, освен пазаруването?

— Записах се на курс по джудо.

— Невъзможно.

— Напротив — каза тя, смеейки се. — Това беше най-щурото, което успях да измисля. Най-накрая ще си върна на Дъг, задето толкова години ми дърпа плитката.

— Звучи справедливо — казах. Преместих се в най-лявата лента с надеждата, че ще се придвижваме малко по-бързо. — Нещо друго?

— Ммм… Ами започнах да се оглеждам за мой апартамент.

— Добра идея.

— Проверих полетите за местата, на които винаги съм искала да отида.

— Още една добра идея.

— И спах със Сет.

Едва не се забих в мантинелата.

— Какво? — Бързо завъртях волана и се върнах в моята лента. Мади беше протегнала напред ръце, за да се предпази. — Сет ли каза?

— Да…

— Сет Мортенсен ?

Тя прозвуча изненадано.

— Разбира се. Кой друг?

Това беше толкова абсурдно, че дори не можех да реагирам. Все едно да ми каже: „Хей, забеляза ли, че земята избухна?“ Не можеше да е истина — всички факти говореха, че е невъзможно. Мозъкът ми още отказваше да обработи информацията. Пропилени мозъчни клетки.

— Как… тоест какво… — поклатих глава. — Обясни.

От изражението й личеше, че умира да го направи. Точно това беше нещото, което гореше у нея в офиса ми вчера.

— Ами преди две нощи се върнах в книжарницата, след като затворихме. Бях забравила нещо. Видях Сет на паркинга. Беше ходил някъде и се беше върнал за колата си.

Това „някъде“ беше моят апартамент. Говореше за нощта, в която се скарахме.

— Както и да е — продължи тя. — Той изглеждаше разстроен, а ти нали ми беше казала, че трябва да поемам рискове. Освен това той ми дължеше една среща, нали така? Попитах го дали иска да отидем да пийнем и той се съгласи.

Опитах се отново да избягам от мантинелата.

— Той не пи , нали?

— Не. Не пи алкохол. Но стояхме до късно и си изкарахме прекрасно. Не можеш да си представиш колко лесно се говори с него. Той изглежда свит, но след като го опознаеш… — тя въздъхна щастливо. — С него сме на едно мнение… иска да прави разни неща, да пътува… Та накрая заведението затвори и той ме покани да отида у тях за малко.

Дори не можех да я погледна.

— Сет… те е поканил у тях?

— Ако бяхме отишли у нас, щяхме да се натресем на Дъг, а искахме още да си говорим. Поговорихме си… и, ами след известно време… спряхме да си говорим. Едното доведе до друго… — тя издиша, сякаш самата тя не си вярваше. — Аз не правя такива неща. Не и на първата среща. Но… е, той е добър човек, знаеш. А и исках да направя нещо щуро.

Не, не, не. Не беше възможно. Беше сън. Никта си отмъщаваше, защото не й помогнах. Беше ми изпратила кошмар и се надявах скоро да се събудя.

Не знам колко време бях мълчала, докато Мади не ме попита несигурно:

— Джорджина, слушаш ли ме? Нали не мислиш… нали не мислиш, че съм била прекалено лесна? — в гласа й имаше страх, страх да не ме разочарова и да не би да не одобря.

— А? Не… не… не, разбира се. — Поех си дълбоко въздух. — Та… хм, добре ли беше?

— О, да! — тя се засмя нервно. — Не мога да повярвам, че говоря за това. Но да, Сет е чудесен любовник. Много е внимателен.

— Да, мога да си представя.

— Господи, не мога да повярвам, че се случи!