Ришел Мийд - Сънят на сукубата

— Не съм много сигурен какво искаш да кажеш, но не блъфирам. И съм се опитвал да говоря с теб. Опитах се вечерта, когато ме масажира, но ти не поиска да ме чуеш. Не можем повече да сме заедно.

Застинах. Не, не беше истина. Това не беше истина. Очаквах голям скандал, но мислех, че ще се разберем както винаги. Очаквах да ме моли за прошка. Очаквах да поставим нови граници на връзката ни. Очаквах аз да съм в позицията да решавам какво ще стане с връзката ни.

Не очаквах аз да му се моля.

— Не. Не . Сет… трябва да оправим нещата. Виж, все ще измислим нещо за Мади. А ако искаш да спиш с други жени… няма проблем. Винаги съм ти казвала, че нямам нищо против. Просто това е първият път и… ми дойде като шок, това е. — Той продължи да ме гледа мълчаливо и аз започнах да бъбря несвързано. — Ще се справим. Винаги успяваме. Ще намерим начин. Не можеш да решиш нещо такова просто така. И аз имам право на мнение, знаеш.

— Да — каза той. — Знам. Аз също имам право на мнение. И искам да се разделим.

— Не — казах обезумяло. — Не искаш . Това е някакво ужасно… Не знам. Не говориш сериозно.

Мълчанието на Сет беше по-вбесяващо, отколкото ако ми се беше развикал. Той просто продължи да ме гледа и ме остави да говоря. На лицето му беше изписано много съжаление, но и много решителност.

— Ти беше онзи, който каза, че можем да преодолеем всичко — извиках. — Защо не и това?

— Защото е прекалено късно.

— Не е възможно. Ако го направиш… няма да постигнеш нищо… накрая пак ще ме нараниш. И мен, и Мади.

— Това е нищо в сравнение с всичко друго, което може да се случи — каза той. — А колкото до Мади… нямам намерение да я нараня. Аз… аз я харесвам.

— Но обичаш мен.

— Да, така е. Сигурно винаги ще те обичам. Това обаче не е достатъчно. Трябва да продължа. Не можем повече така. Може би… не знам. Мисля си, че между мен и Мади ще се получи. В някои отношения тя е като теб, само че…

Сет започна да приказва безсмислици, както когато беше нервен. Сега захапа устната си, сякаш да върне думите си обратно, и отклони поглед.

— Само че какво? — попитах. Едва чувах собствения си глас.

Той върна погледа си на мен, решителен и непоколебим.

— Само че е по-човечна.

И това беше капакът. Целият гняв и тъгата изчезнаха. У мен не остана нищо. Абсолютно нищо. Бях празна.

— Изчезни — казах.

Той пребледня. Нещо в гласа и изражението ми трябва да е било наистина ужасяващо. Неуверено протегна ръка.

— Не исках да те нараня. Тетида, съжа…

— Никога повече не ме наричай така — казах му и отстъпих назад. Не знам дали думите излязоха от моята уста. Сякаш някой друг ме контролираше. — Махай се. Веднага.

Той отвори уста и аз си помислих, че може би решимостта му ще се пропука. Накрая устоя.

Тръгна си.

Бях се заклела никога да не влизам в спалнята, но точно тогава изпитах огромна нужда от леглото си. Прекарах остатъка от деня в него, свита в пословичната ембрионална поза. Също както когато изгоних Сет, не чувствах нищо. Бях мъртва отвътре. Не беше останало нищо, нищо от живота ми, нищо, за което да се заловя. Умната част от мозъка ми казваше, че трябва да плача. Знаех, че у мен има мъка, мъка, която все някога щеше да се излее. Засега обаче я блокирах, беше ме страх да си призная, че всичко е истина и да посрещна последствията. Това, осъзнах аз, беше причината за писъка на Ясмин. Беше ужасно да те откъснат от някого, когото толкова много обичаш. Да те откъснат от нещото, което осмисля съществуването ти.

Минаха часове и светлини и сенки се придвижваха през спалнята им, докато слънцето започна да залязва. Стана тъмно, но не си направих труда да пусна лампата. Нямах нито енергия, нито желание.

Не знам колко време отлетя, после чух чукане. Отначало не бях сигурна какво беше това. После го чух отново — определено някой чукаше на вратата. Останах в леглото, не исках да виждам и да говоря с никого. Ами ако е Сет? Някаква частица от мен се вкопчи в надеждата, че може би си е променил мнението. Останалата част не го вярваше. Бях видяла погледа в очите му. Решимостта му. Нямаше да се върне. А след като нямаше да се върне, нямаше смисъл да виждам, когото и да е.

Посетителят ми почука за трети път, още по-силно. До мен Обри обърна глава към дневната, после към мен, несъмнено чудейки се защо не спра този шум. С въздишка изпълзях от леглото и се заклатих към входната врата. На половината път спрях. Не беше Сет.

— Джорджина! — изплака носово сопрано. — Знам, че си там. Усещам те. — И аз бях усетила Тоуни, разбира се, затова и бях спряла. Въздъхнах отново, чудейки се дали не мога да я игнорирам. Вероятно не. Дори и да не отворех вратата, тя можеше да остане там цял ден, защото знаеше, че съм вътре.