Ришел Мийд - Сънят на сукубата

Очите на Тоуни се разшириха, несъмнено изненадана от внезапния ми изблик.

— Аз… не знам. Каза само, че иска да ти направи живота черен. Да те прецака. Може би да те изгонят оттук.

Думите на Хю прозвучаха в главата ми: „Знам само, че ако някой имп се появи и е толкова настоятелен, колкото Нифон, то със сигурност става нещо голямо“.

Сърцето ми запрепуска и сграбчих ръката й.

— Тоуни, той някога казвал ли е нещо за договора ми? Споменавал ли е изобщо някакъв договор?

Тя поклати глава обезумяло, разрошвайки русите си къдри дори още повече.

— Не, не и пред мен.

— Сигурна ли си? Мисли! Помисли дали не е казал нещо, което може да обясни постъпката му.

— Не, нищо. — Тя дръпна ръката си. — Този път ти казвам истината. От думите му останах с убеждението, че… Ами, че не те харесва. Че иска да си нещастна. Да страдаш. Не знам.

Нифон. Само за колко неща имаше заслуги.

Според Тоуни той я беше използвал, за да ме изкара лош ментор (каквато всъщност бях) и да ме пратят на друго място. Дяволът беше говорил и със Сет за продажбата на душата му, въпреки предупрежденията ми. Решението на Сет да ме напусне си беше негово, вярно. Нифон обаче, осъзнах аз, имаше пръст, че Сет започна да мисли за такива неща. Отвличането на вниманието чрез Никта (за което очевидно Нифон също имаше вина) ме беше ангажирало и откъснало от Сет. Когато Сет осъзна как за малко щеше да продаде душата си, той се отдръпна от мен. Беше се уплашил как това ще се отрази на нас и този страх беше достатъчно силен да го накара да ме зареже.

— Джорджина?

Тогава взех решение. То нямаше да промени станалото между мен и Сет, но щеше да ме накара да се почувствам по-добре.

— Джорджина? — повтори Тоуни, взирайки се в мен. — Добре ли си? Нали няма да ги накараш да ме изгонят оттук? Нали, Джорджина?

Надигнах се от стола, изненадана колко се бяха схванали мускулите ми. Повече не ми се стоеше с рокля и трансформирах роклята в дънки и блуза с висока талия. Черна. Като настроението ми. Погледнах Тоуни.

— Искаш ли да отидем заедно на купон?

Отидохме с колата до Питър и Коди, където течеше „злото“ коледно тържество. Почти не обърнах внимание на дъжда навън. Изкачих стъпалата на сградата, сякаш отивах на собственото си погребение — сериозно и целенасочено и толкова бързо, че Тоуни трябваше да тича, за да не изостава на високите си токчета. Когато долових безсмъртните аури в апартамента, ме заля самодоволно облекчение — Нифон още беше тук.

Питър отвори вратата, преди да успея да почукам.

— Невероятно — каза той саркастично. — Тя благоволи да се появи и да се присъедини към низшите…

Минах покрай него, без да кажа дума. Той зяпна. Прекосих стаята, почти не забелязвайки другите. Джером. Коди. Хю. Никой от тях не ме интересуваше.

Нифон стоеше с чаша вино в ръка и ме гледаше развеселено и заинтригувано, когато тръгнах право към него. Обикновено го заобикалях, ако беше възможно, и приближаването ми несъмнено го изненада.

Но не толкова, колкото когато го ударих.

Дори не се наложи да трансформирам юмрука си. Хванах го неподготвен. Чашата падна от ръката му на килима и съдържанието й се разля като кръв. Импът залитна назад и се блъсна в бюфета на Питър с трясък. Нифон се свлече на пода, очите му щяха да изхвръкнат от шока. Продължих да настъпвам. Коленичих, сграбчих дизайнерската му риза и го дръпнах към себе си.

— Стой далеч от живота ми, мамка му, или ще те унищожа — изсъсках.

Ужас заля чертите му.

— Да не си полудяла? Ти какво… — Изведнъж страхът изчезна. Той започна да се смее. — Направил го е, нали? Скъсал е с теб. Не знаех дали ще може, макар и да му опявах, че така ще е най-добре и за двама ви. Боже господи! Това е прекрасно. Целият ти чар не е успял да… ааа!

Дръпнах го по-близо, забих нокти в него и най-накрая усетих някаква емоция. Ярост. Ролята на Нифон беше дори по-голяма, отколкото си мислех. Лицето ми беше само на сантиметри от неговото.

— Помниш ли, когато каза, че съм само една селянка от някакво си забутано рибарско село? Беше прав. И трябваше да оцелея в скапания живот, в ситуации, в които ти никога не би се справил. Знаеш ли какво още? През по-голямата част от детството си кормех риби и други животни. — Прокарах пръст по врата му. — Мога да направя същото с теб. Мога да те разпоря от гърлото до стомаха. Мога да те разкъсам и да те оставя да пищиш до смърт. Ще ти се прииска да не си безсмъртен. И мога да го правя отново и отново.

Това изтри самодоволната усмивка от лицето на Нифон. Зад мен всички изведнъж се оживиха.