Ришел Мийд - Сънят на сукубата

— Но тя ще свикне ли? — попитах. — Наистина ли ще обърне гръб на Рая и ще започне война с него?

— Всички свикват. — Винсент беше казал съвсем същото. — Ако достатъчно дълго време другите ангели я отблъскват и й бъде отказано лицето на божественото… Е, ще започне война срещу Рая.

— Това е глупаво. Сякаш… Не знам. Сякаш насила ще я принудят да стане лоша.

— Тя сама избра да падне.

— Направи го от любов. Винаги си ми казвал, че любовта е най-прекрасното нещо във вселената.

— Така е. Но един ангел трябва да отдава любовта си първо на висшата сила, а после на човечеството като цяло . Не може да се посвети само на едно същество, било то човек или нефилим.

— Това е глупаво. Май нефилимът беше прав и всички ние сме супер прецакани. — Подадох чашата си на минаващата сервитьорка. Беше празна от известно време. Поколебах се и реших да попитам нещо, което още ме тревожеше, нещо, което песента не ми позволяваше да забравя. — Картър, виденията на Никта… винаги ли са истина?

— Доколкото знам. Но невинаги става точно така, както човекът си мисли. Защо питаш?

— Няма конкретна причина. Просто бях любопитна какво представляват нещата, които ми показа.

— А, това е нож с две остриета — той се намръщи. — Тя те манипулираше и е трудно да се каже… Не знам всичко за нея. Какво ти показа?

— Не е важ…

Музиката рязко спря и от другия край на стаята някой започна да брои на висок глас.

— Десет… девет…

Погледнах близкия часовник. Беше почти полунощ.

— Осем… седем…

Всички надигаха чаши. Двойките се приближиха един към друг.

— Шест… пет…

Мади застана до Сет. Той се наведе към нея, изглеждаше нервен.

— Четири… три…

Вкопчих се в ръката на Картър. Не можех да гледам. Не можех да гледам как Сет и Мади се целуват.

— Измъкни ме оттук. — Задъхах се, внезапно ми стана трудно да дишам.

— Две…

— Картър! Измъкни ме…

Светът около мен избухна в цветове. Студеният нощен въздух обрули лицето ми. Объркана, залитнах и усетих как ръката на Картър ме хвана да не падна. Стояхме на покрив, с лице към Спейс Нийдъл. Фойерверки избухваха наоколо в дъжд от разноцветни искри. Звукът, който се чуваше, ме изненада и аз ахнах. По-далеч, още фойерверки блестяха на хоризонта.

— Най-добрата гледка в града — пошегува се Картър.

Взрях се наоколо, все още объркана, докато накрая успях да се ориентирам къде се намирахме.

— На покрива на книжарницата сме.

Той пусна ръката ми и двамата се загледахме в зарята няколко минути. Бяхме толкова близо до Спейс Нийдъл, че скоро долових миризмата на пушек, която вятърът довяваше към нас. Започнах да разтривам ръцете си, после се сетих да трансформирам палто.

— Новата година дава ужасно много възможности, Джорджина — каза Картър, докато продължаваше да гледа шоуто.

— Не и за мен. Изпуснах всички възможности. Изгубих Сет. Прецаках всичко.

— Вината не е само твоя. Връзките са един вид симбиоза. Трябват двама, за да потръгне една връзка и двама, за да приключи. В случая Сет има доста вина.

Поклатих глава.

— Не… Всичко, което той направи, беше по моя вина.

— Не гледаш голямата картина, дъще на Лилит. Забравяш ролята на Нифон. Какво целеше той в крайна сметка?

— Да съсипе живота ми — казах горчиво. — И той имаше роля, да, но само усложни кашата, която вече бях забъркала.

— Защо? Защо да го прави?

— Защото ме мрази.

Картър въздъхна.

— Май не разбираш.

Обърнах се към него.

— Какво искаш да кажеш? Какво друго би могло да бъде?

— Само това мога да ти кажа. Само толкова мога да се намеся. — Той замълча. Много бавно китка сребърни звезди озари небето.

Спомних си разговора с Хю в заведението.

— Той… той наистина ли е прецакал договора ми и сега ходи гузен? Има ли някаква грешка?

— Това е проблем на твоите хора. Не мога да ти кажа нищо повече. — Той въздъхна още веднъж. — Мога само да добавя, че вечността е много дълго време, когато те гризе съвестта и изпитваш чувство за вина.

— Защо ти пука? — попитах. — Защо ти пука толкова какво ще стане със Сет и мен?

Той ме погледна.

— Обичам историите да имат щастлив край. Харесва ми да помагам да се стигне до щастлив край.

— Добре. Само че сега нещо не ти се получи.

Старата му цинична усмивка се появи наново.

— Искаш ли да се прибереш у дома?

Обърнах се към Спейс Нийдъл.

— Искам да догледам шоуто.

— Добре.

— Хей, чакай. — Протегнах се към чантата си и издърпах кашмирената плетена шапка. Подадох му я. — Весела Коледа. Извинявай, че не е опакована.