Ришел Мийд - Сънят на сукубата

Аз също.

— Какво ще стане сега? Само за една нощ ли беше? — Все пак какво друго можеше да е? Сет беше с мен, нали? Нямаше причина да се притеснявам. Бях му дала картбланш да спи, с когото поиска. Всъщност… бях му казала точно това онази нощ. Искал е да спи с нея, добре. Очевидно обаче това не значеше нищо. Трябваше да е само за една нощ, нали?

Нали?

— Не знам — призна тя. — Дано да не е. Много го харесвам… и беше прекрасно. Наистина мисля, че много се сближихме… Сякаш на онзи търг не ме купи само от съжаление. Той каза, че ще ми се обади и че пак ще излезем. — За пореден път тя прояви съмнение и несигурност. — Нали не мислиш… нали не мислиш, че е мъж, който би казал нещо, ако наистина не го мисли? — беше онази Мади, която познавах. Онази, която ме имаше за пример и търсеше съвета ми. Онази, която не вярваше на мъжете.

Втренчих поглед напред и реших, че сега небето плаче за мен. След няколко секунди казах:

— Не, Мади. Ако ти е казал, че иска пак да излезете, значи наистина го мисли. Той е такъв човек.

Знаех, че ще живея вечно, но невинаги осъзнавах колко дълго беше това. По време на пътуването към летището обаче, придобих ясна представа какво представлява вечността.

Почти през цялото време Мади не спря да говори за Сет. Почти съм сигурна, че отклони вниманието си, само за да провери колко е часът и да се зачуди дали ще успеем навреме. Бях сигурна, че ще стигнем навреме, защото бях готова да спра колата и да я нося на гърба си, само и само да не се наложи да се връщаме заедно. Накрая реши, че ще успеем и се върна на Сет. Сет, Сет, Сет.

Имаше само трима души на този свят, на които щях да повярвам, ако дойдеха при мен с такава история. За съжаление Мади беше една от тях. Тя казваше истината. Беше изписано на лицето й и нещо вътре в мен (може би онази част, която наистина осъзнаваше колко сериозен беше скандалът ни със Сет) го усещаше.

След известно време съзнанието ми претръпна и спрях да мисля изобщо. Най-накрая я оставих на летището и тръгнах към къщи, почти не обръщах внимание на задръстването по обратния път. Влязох в апартамента, вечерях и гледах „Коледна песен“. Една дълга гореща вана и пет шота водка успяха да ме приспят. Спах на дивана, защото не можех да се насиля да вляза в стаята, където беше паднал ангел. Страшна Бъдни вечер.

На другата сутрин Сет дойде да ме вземе за обяда у Тери и Андрея. Той беше неспокоен, но все пак се усмихна, когато ме видя.

— Изглеждаш страхотно.

— Благодаря.

Знаех, че е така. Бях се приготвяла два часа, като последния половин час просто стоях пред огледалото. Стоях и оглеждах всеки един детайл от външността ми. Прилепналата червена рокля. Извивката на врата ми под блестящата черна висока яка. Начинът, по който златистата ми коса (днес права и гладка) падаше по гърба ми. Златистите сенки и черната очна линия, които ограждаха очите ми. Устните ми, блестящи от бледорозовия гланц с цвят на праскови. Дори и без ток краката ми изглеждаха дълги и елегантни. Лицето ми, изваяно с високи скули и безупречна кожа, беше красиво.

Аз бях красива.

Наречете го суета или егоизъм, но това беше истината. Аз бях толкова, толкова красива. По-красива от Мади. По-красива, от която и да е смъртна жена. Втренчих се в разкошното отражение и се помолих то да ме убеди, че Сет ще ме пожелае. Той трябваше да ме желае. Как можеше да не ме желае?

Знаех обаче, че цялата красота на света не може да скрие болката вътре в мен. След няколко секунди и Сет я забеляза. Усмивката му изчезна.

— Как разбра? — попита той.

Пуснах палтото, което държах.

— Ти как мислиш? Тя ми каза. Нямаше търпение да ми каже.

Той въздъхна, седна на страничната облегалка на дивана и се втренчи в нищото.

— Това ли е? Няма ли какво да кажеш? — попитах го.

— Съжалявам. Господи, наистина съжалявам. Не исках да разбираш така.

— Щеше ли изобщо да споделиш?

— Да… разбира се.

Гласът му беше толкова сладък и нежен, че на мига забравих за яда, който исках да излея. Вгледах се в него, взрях се в кехлибарените му очи.

— Тя каза… тя каза, че не си пил, но ти пи, нали? Така е станало, нали? — сякаш бях на възрастта на Кендъл и вероятно гледах умоляващо, както Ясмин беше погледнала Джером.

Лицето на Сет остана безизразно.

— Не, Тетида. Не бях пиян. Не пих изобщо.

Потънах в креслото срещу него.

— Тогава… тогава… какво се случи?

Трябваше му малко време да разкаже. Виждах как се бореше със себе си: от една страна искаше да говори открито, от друга мразеше да споделя неща, които нямаше да ми харесат.