Ришел Мийд - Сънят на сукубата

— Няма значение!? Не можеш да си с него. Няма да стане. Не казвам, че те чака велика романтична връзка с мен, но поне би трябвало да си с хора, които знаят откъде идваш.

— Да. Но ако съм с теб, ще пия и ще мразя живота.

— Тоест?

— Сет ме кара да се надявам, че нещо хубаво ще се случи. Кара ме да искам да съм по-добра.

— Но няма смисъл! — възкликна Данте. — Не разбираш ли? Нищо няма да се промени за теб. Дори шибаните ти длани го твърдят.

— Не… Никта каза… Никта каза, че сънят може да се сбъдне. Мъжът от съня…

— Тя те е излъгала. И ти щеше да се вържеш, ако ангелът не беше паднал.

Стиснах зъби.

— Сънищата й показват истината. Със Сет…

— Ще се ожените? Ще избягате към залеза? Ще имате деца? Сукубо! Събуди се! — Данте крещеше, лицето му беше на сантиметри от моето. — Това е невъзможно. Не и за теб. Може би за него, но не и с теб. Всеки ден, през който си с него, прави живота му все по-празен и безсмислен.

— Това не е вярно! — изкрещях. — Ние сме щастливи. Ще бъдем щастливи заедно и не ми пука, че не ми вярваш. Не искам никога да те виждам и да говоря с теб. Знам защо Ерик те мрази и аз те мразя. — Отворих с ритник вратата. — Заслужаваш да гориш в Ада.

Тръгнах си, но не можех да се прибера у дома. Тъй като нямаше какво да правя, седнах в едно денонощно заведение и си поръчах кафе като многозначително игнорирах всеки, който ме заговореше. Гледах как слънцето изгря над Олимпик Маунтинс и отидох на работа, когато книжарницата отвори. Помогнах на колегите си да обслужат клиентите, които пазаруваха за Коледа в последната минута, но вършех само простички и механични задачи. Щяхме да затворим рано, за да могат всички да довършат покупките си. Истинска лудница, но поне държеше зомбираното ми тяло заето.

Когато затворихме, беше почти време да закарам Мади на летището. Оставаха й само още няколко неща да купи за Коледа и ме попита дали ще отида до центъра с нея. Бях станала свидетел на смъртта на ангел и пазаруването ми се струваше най-тривиалното нещо на света. Обаче… нямаше какво друго да правя и се съгласих. Сигурно бих се съгласила с всичко.

Центърът на Сиатъл беше отрупан с коледна украса, лампички и венци висяха над алеята между магазините по Четвърто Авеню. В четири следобед навън беше почти тъмно. Дъжд се изливаше по тротоара, беше порой, какъвто повечето хора вярваха, че се излива целогодишно тук. Всъщност валеше само през зимата и то по-скоро ръмеше. Такъв проливен дъжд беше рядко явление, може би небето плачеше за смъртта на Джоел.

През една витрина гледах дъжда и как пешеходците се бореха с чадърите, докато Мади търсеше нещо за сестра си в „Банана Рипъблик“ 17 17 Американска марка за облекло. — Бел.прев. . Апатично бях потърсила подарък и за Сет, но желанието ми бързо се изпари — нямаше как да измисля нещо по-хубаво от пръстена. Още го носех на верижка около врата си. Днес сякаш беше натежал.

Беше ми тъжно за това, което се случи с Ясмин, но продължавах да мисля и за Никта. По-точно продължавах да мисля за това, което ми беше казала: „Мъжът от съня“. Кой беше мъжът от съня? Въпросът обсеби съзнанието ми, колкото и безпредметно да беше. Повтарях си думите на Данте, опитвах се сама себе си да убедя, че няма значение, че всичко е измислица. Тъмният силует обаче ме преследваше в мислите ми и част от мен вярваше, че ако знаех кой е той, може би всичко ще е истина.

— Джорджина?

Откъснах поглед от дъжда на улицата и видях Винсент пред мен. Зад него заетата Мади преглеждаше рафт жилетки. Мислех, че изглежда съсипан от скръб в апартамента ми, но това беше нищо в сравнение със състоянието му сега. Лицето му беше измъчено и бледо. Очите му бяха стъклени и зачервени, но дали от плач или от липса на сън, не знаех. Вероятно и от двете.

Той ми подаде ключа от апартамента.

— Просто исках да ти го върна.

Взех ключа.

— Не беше нужно да ми го даваш лично. Можеше да го оставиш.

— Да. — Той пъхна ръце в джобовете си и заби поглед в земята. — Аз просто… исках да поговоря с някого.

— Виждал ли си… хм, Ясмин?

Той поклати глава.

— Не. Не знам какво е станало с нея. Искам да кажа, знам… Тя е някъде в Ада. Може би я ориентират или нещо такова. Не знам. Каквото и да е, сигурно е ужасно. Аз съм виновен.

— Не — казах автоматично. — Изборът беше неин.

— Тя обаче го направи заради мен.

— Това няма значение. Въпросът е, че го направи, защото така искаше. Не е твоя работа да съдиш решенията, която тя взима.

Докато изричах думите, се почувствах шибано отвратително. Казах абсолютно същото, което всички ми повтаряха за Сет. Абсолютно същото, което самият Сет ми повтаряше от толкова време.