Ришел Мийд - Сънят на сукубата

Но може би… може би, ако Данте мислеше целенасочено за онова, което беше извършил, щях да го доловя. Заслужаваше си да опитаме. Приближих се още към него. Той не помръдна и аз стигнах до устните му и го целунах. Отначало само се целувахме — беше чисто физически. Постепенно обаче започнах да получавам частици от живителната му енергия. Той се оказа прав — душата му беше прекалено черна. Живителната енергия, която се вля в мен, беше съвсем малко. Само няколко капки, като капките, които се процеждат през кран. После… след като прецених енергията, почувствах нещо друго. Почувствах душата му — разбрах защо е толкова черна, толкова лишена от блестящия живец на другите хора. Чернилката започна да се излива у мен, беше противно и тинесто зло… и там, отвъд нея, стояха отчаянието и гневът, и безнадеждността, и безсилието. Беше отвратително. Чернилка и кръв. Искаше ми се да се дръпна, но трябваше да разбера какво криеше.

Споменът се появи като несвързани образи, но успях да ги сглобя и да наредя цялата картина. Видях сестра. По-голяма с десет години. Тя се беше грижила за него през цялото му детство — и като майка, и като учител. И тя беше медиум. Беше го научила да владее силите си и как да извлича магията от света, която оставаше скрита за повечето хора. Тя беше силна, но той беше по-силен. Това обаче не му стигаше. Беше пожелал не само да контролира силата си, беше пожелал да увеличи силата си. Но, както Хю и Винсент ми бяха казали, малко хора се раждат със силата, за която той копнееше.

Затова той я беше взел. Беше я изтръгнал.

От нея.

Видях лицето му, когато я уби, почувствах болката му, когато камата докосна гърлото й. Тя му беше наполовина майка, наполовина сестра, но той беше откраднал живота й. Чрез този акт, неговата сила беше станала огромна, и защото беше поел нейната, и защото беше използвал заклинание. Кръвта на невинен човек винаги носеше сила, а черната магия я беше усилила многократно. Той се беше почувствал като бог.

И беше пожелал да е мъртъв.

Беше прокълнал себе си. Още обичаше силата, още обичаше да я контролира… но след като беше убил сестра си, беше намразил себе си. Беше се отдръпнал от света, опитваше се да зарови спомена в наркотици и алкохол и използваше силата си само за малки, незначителни поръчки.

Прекъснах целувката, не исках нито да виждам, нито да чувствам повече. Ако бяхме продължили, вероятно щях да видя как беше направил талисмана. Едва ли щеше да е толкова лошо, колкото онова, което беше причинил на сестра си, но ми беше достатъчно. С широко отворени очи, се отдръпнах от него назад по пода.

— Била е любимата на Ерик — казах тихо. Съвсем за кратко бях видяла Таня, това беше името й, и Ерик заедно. — Тя е жената на снимката. Затова те мрази.

Данте кимна.

— Ние, тримата… щяхме да направим велики неща. Бяхме ужасно талантливи, мамка му. — Той сложи ръка на челото си, очите му бяха пълни с тъга. — Не се изненадах, когато Ерик сложи край на приятелството ни. Искаше да ме убие… Да го беше направил. Наистина. Но… Ами той не е такъв човек.

— Не — съгласих се. — Не е. — Изправих се и отново се дръпнах от Данте, който още седеше на пода.

Той погледна нагоре и осъзна какво правех. Нещастното му изражение стана гневно.

— Тръгваш ли си вече?

— Да.

— Е, благодаря, че се отби. И благодаря, че доказа, че съм прав.

— За какво?

Той вдигна ръце във въздуха.

— За това. Казах ти, че ще ме намразиш.

— Аз не… — спрях. Наистина го мразех. Не можех да променя чувствата си, не и след като бях видяла колко много са се обичали със сестра му. Не и след като осъзнах колко много е наранило това Ерик. — Данте… Това, което си направил…

— Беше грешка. Щях да я поправя, ако можех. Една грешка и съм прокълнат завинаги. Също като приятелката ти ангел. Също като теб.

— Не — казах. — Не е същото. Ясмин падна, защото обичаше.

— Тя е паднала, защото е проявила егоизъм — оспори ме той. — Но да не спорим за това. Разкажи ми за себе си. Ти, защото обичаше ли падна?

Не казах нищо. Бях паднала от похот. Бях изневерила на съпруга си, защото бях наранена и самотна, и ми беше скучно и… ами защото можех.

Данте ме изгледа изпитателно.

— Виждаш ли? Ясно. Ти си се прецакала. Разбирам те. Много малко хора биха те разбрали. На бас, че приятелят ти не те разбира.

— Той ме приема.

— Но разбира ли те? Някога разказвала ли си му с пълни подробности какво си направила?

— Не, но това няма значение.

Данте се изправи и се приближи към мен.