Ришел Мийд - Целуната от сянката

— Помня този завой — отбеляза майка ми, като завихме зад ъгъла. — Остава още малко до изхода. Скоро ще излезем на светло. — Досега напредвахме само на светлината на фенерчетата, закрепени към дрехите ни.

Прилоша ми само част от секундата, преди да връхлетят върху нас. Точно на тройното разклонение на подземните пътеки седем стригои скочиха върху нас. Предположих, че са предвождали групата, която беше побягнала, и след това са се върнали, за да ни дебнат в засада. Един от нашите пазители, Алън, така и не разбра какво стана. Най-близкият до него стригои го сграбчи и с ловко и бързо движение му прекърши врата, все едно чупеше кибритена клечка. И навярно за него беше точно така. Станалото бе като повторение на онова, което сполетя Мейсън. Едва не се вцепених. Но вместо това се наведох, готова да се впусна в битка на живот и смърт.

Но се намирахме в тясната част на тунела и не всички от нас можеха да успеят да се промъкнат, за да стигнат до стригоите. Аз бях затисната отзад. Госпожа Кармак беше до мен, но имаше достатъчно видимост напред, за да подпали двама стригои, давайки възможност на борещите се с тях пазители да ги прободат.

Албърта се обърна към мен и други двама пазители.

— Изтегляйте се назад! — извика тя.

Никой от нас не искаше да отстъпва, но нищо повече не можехме да направим. Видях как един от пазителите падна и сърцето ми се сви. Не го познавах, но това нямаше значение. След секунди майка ми се нахвърли върху атакуващия стригой и прободе сърцето му със сребърния си кол.

Тогава изгубих битката от поглед, тъй като завих зад един ъгъл заедно с другите трима пазители. По-надолу по коридора видях да просветва пурпурна светлина. Изходът от пещерата. Видях и лицата на другите пазители, обърнати към нас. Успяхме! Но къде бяха останалите?

Затичахме се към изхода, за да изскочим по-скоро на открито. Моята група се беше скупчила край отвора, разтревожена от ставащото вътре в пещерата. С разочарование открих, че слънцето почти бе залязло. Но продължаваше да ми се гади, което означаваше, че има още стригой.

След няколко секунди групата начело с майка ми също вече тичаше към изхода на тунела. Преброих ги — липсваше един пазител. Но бяха толкова близо до изхода. Всички около мен се напрегнаха. Толкова близо. Толкова, толкова близо.

Но не достатъчно. Трима стригои ги причакваха в една от мрачните ниши покрай стените. Ние също бяхме минали покрай тях, но те явно нарочно ни бяха пропуснали да отминем напред. Всичко стана така светкавично, че никой не успя да реагира навреме. Един от стригоите сграбчи Селесте. Кучешките му зъби се забиха в бузата й. Чух задавения й вик и видях как навсякъде плисна кръв. Друг стригой се нахвърли върху госпожа Кармак, но майка ми успя да го отблъсне и да изтласка Кармак към нас.

Третият стригой сграбчи Дмитрий. Откакто го познавах, никога не бях виждала Дмитрий да се колебае. Винаги е бил бърз, винаги е бил по-силен от всички останали. Ала не и сега. Този стригой го изненада и това леко предимство се оказа решаващо.

Изумих се. Беше русият стригой. Същият, който ме бе заговорил в разгара на битката.

Той сграбчи Дмитрий и го повали на земята. Те се вкопчиха, сила срещу сила, и тогава видях как кучешките зъби на стригоя се впиха във врата на Дмитрий. Червените му очи проблеснаха и после се вторачиха в моите.

Чух още един вик — но този път моят.

Майка ми се опита да се върне към търкалящите се на земята двама мъже, но насреща й изскочиха още петима стригой. Настъпи пълен хаос. Повече не успях да видя Дмитрий. Не разбрах какво се случи с него. Докато се опитваше да реши дали да побегне, или да се бие, по лицето на майка ми се изписа нерешителност. И тогава, с израз на безкрайно съжаление, тя се обърна към изхода и се затича към нас. Междувременно аз се опитах да вляза обратно навътре, но някой ме спря. Беше Стан.

— Какво правиш, Роуз? Идват още.

Нима не разбираше? Дмитрий беше там. Трябваше да измъкна Дмитрий.

Майка ми и Албърта изскочиха навън, влачейки госпожа Кармак. След тях се впусна група стригои, но се спряха на изхода заради чезнещата дневна светлина. Аз още се борех със Стан. Той не се нуждаеше от помощ срещу мен, но майка ми ме хвана за ръката и ме издърпа настрани.

— Роуз, трябва да се махаме от тук!

— Той остана там вътре! — изкрещях и се задърпах с всички сили. Как можех да избивам стригои, а не можех да се освободя от тези двамата? — Дмитрий е вътре! Трябва да се върнем за него! Не можем да го изоставим!