В средата на деня параклисът обикновено пустееше, но не и този път. Не би трябвало да бъда изненадана. Като се има предвид колко смърт и трагедия ни се струпаха през последното денонощие, съвсем естествено бе всички да потърсят утеха. Някои седяха сами, просто загледани в пространството, очевидно неспособни да повярват на това, което се бе случило. Отец Андрю обикаляше редиците от скамейки и говореше с богомолците.
Намерих празна скамейка най-отзад и седнах. Свих колене, обгърнах ги с ръце и отпуснах глава върху тях. От стените над нас ни съзерцаваха иконите със светци и ангели.
Дмитрий не можеше да е мъртъв. Нямаше начин. Със сигурност щях да зная, ако беше така. Никой не може да отнеме живот от света просто така, с един замах. Не можеше да си е отишъл завинаги този, който едва вчера ме бе държал в прегръдките си. Ние бяхме толкова топли, толкова живи. Смъртта не може да заличи това.
Около китката ми беше завързана броеницата на Лиса, нейните четки. Прокарах пръсти по кръста и по мънистата. Отчаяно се опитвах да подредя мислите си под формата на някакви молитви, но не знаех как. Ако Господ съществуваше, той би трябвало да е толкова всезнаещ, че да разбере без думи какво исках.
Минаха часове. Хора влизаха и излизаха. Уморих се да седя все така свита и накрая се изпънах по цялата дължина на пейката. От украсения с позлата църковен свод ме съзерцаваха светци и ангели. Толкова много божествена помощ, замислих се, но какво реално правеха?
Дори не съм усетила, че съм заспала, докато Лиса не ме събуди. Самата тя ми заприлича на ангел, с водопада от светлоруси коси, обрамчващи лицето й. Очите й ме гледаха нежно и състрадателно, също като тези на светиите от тавана.
— Роуз — каза ми тя, — навсякъде те търсихме. Тук ли си била през цялото време?
Надигнах се. Усещах се уморена, със замъглено зрение. Тъй като не бях спала миналата нощ, а после участвах в масовата атака, никак не бе чудно, че се чувствах изцедена докрай.
— Почти през цялото време — отвърнах.
Тя поклати глава.
— Минаха толкова много часове. Трябва да хапнеш нещо.
— Не съм гладна. — Толкова много часове. Стиснах ръката й. — Кое време е? Слънцето изгря ли?
— Не. Остават още пет часа.
Пет часа. Как можех да чакам толкова дълго?
Лиса докосна лицето ми. Усетих как магията се предаде през нашата връзка, последвана от топли и студени вълни, от които кожата ми настръхна. Раните и драскотините изчезнаха.
— Не биваше да го правиш — казах й.
Лека усмивка се появи на устните й.
— Правих го през целия ден. Помагам на доктор Оленски.
— Чух за това, но наистина е странно. Знаеш, че винаги сме се старали да го пазим в тайна, нали?
— Сега вече няма значение дали всички ще узнаят — сви рамене тя. — След всичко това, което се случи, бях длъжна да помогна. Ранените са толкова много, какво от това, че тайната ми ще излезе наяве… е, това рано или късно все щеше да се случи. Ейдриън също помогна, макар че не можа да постигне толкова много.
И тогава мисълта ме порази. Скочих на крака.
— О, боже мой, Лис. Ти можеш да го спасиш. Ти можеш да помогнеш на Дмитрий.
Лицето й помръкна от дълбока скръб, която се предаде през връзката ни.
— Роуз — тихо промълви тя. — Те казаха, че Дмитрий е мъртъв.
— Не! — избухнах. — Не може да е мъртъв. Ти не разбираш… мисля, че е само ранен. Вероятно много лошо. Но ако си там, когато го докарат, ще го излекуваш. — После ми хрумна най-налудничавата мисъл. — А ако… ако е умрял… — Думите сами изригнаха. — Ще го върнеш обратно! Също като мен. И той ще бъде целунат от сянката.
Лицето й стана още по-тъжно. Тъга — този път заради мен — се излъчваше от нея.
— Не мога да направя това. Връщането на хората от смъртта изисква огромна сила и… освен това не мисля, че мога да го направя с някой, който е мъртъв, ъъ, от толкова дълго. Мисля, че трябва да е непосредствено след смъртта.
Чух влудяващото отчаяние в собствения си глас.
— Но ти си длъжна да опиташ.
— Не мога… — Тя преглътна. — Чу какво казах на кралицата. Говорех съвсем сериозно. Точно това ти припомням сега. Не мога да връщам към живот всеки умрял. Това ще бъде злоупотреба със силата, подобно на това, което искаше Виктор от мен. Затова пазихме в тайна дарбата ми.
— И ще го оставиш да умре? Няма да го направиш? Няма да го направиш заради мен? — Не се разкрещях, но гласът ми определено отекваше прекалено силно в притихналата църква. Повечето вече се бяха разотишли, пък и при всеобщата скръб наоколо се съмнявах някой да обърне внимание на избухването ми. — Аз бих сторила всичко за теб. Знаеш го. А ти не искаш да направиш това за мен? — Едва се сдържах да не избухна в сълзи.
Читать дальше