Ришел Мийд - Целуната от сянката

— Ти го обичаш повече от мен — изрече тя с тънък, детински глас.

— Сега той се нуждае от мен.

— Аз се нуждая от теб. Той си отиде, Роуз.

— Не. Но скоро ще го направи. — Пъхнах ръка под ръкава си и извадих четките, броеницата, която ми бе подарила за Коледа. Подадох й я. Тя се поколеба за миг, сетне я взе.

— За какво е всичко това? — попита.

— Не мога да я нося. Тя принадлежи на пазителя на Драгомир. Ще я взема, когато… — Почти бях готова да кажа ако, а не когато. Мисля, че Лиса го разбра. — Когато се върна.

Пръстите й се сключиха около мънистата.

— Моля те, Роуз. Моля те, не ме напускай.

— Съжалявам. — Нямаше какво повече да кажа. — Съжалявам. Оставих я да плаче там и закрачих към портата. Част от душата ми умря, когато Дмитрий… си отиде. Сега, когато й обърнах гръб и я напуснах, почувствах, че умира още една част. Много скоро нямаше да остане нищо в мен.

Пазителите на портала бяха не по-малко шокирани от секретарката и Кирова, но нямаше какво да направят. Честит рожден ден, Роуз, помислих си горчиво. Най-после на осемнайсет. Никога не бях очаквала, че ще стане така.

Те отвориха портите и аз пристъпих навън, извън земите на училището и магическите защитни пръстени. Тези линии бяха невидими, но се почувствах странно уязвима и незащитена, сякаш бях скочила в огромна бездна. Но в същото време се чувствах свободна и изпълнена с увереност. Закрачих надолу по тесния път. Слънцето почти бе залязло; много скоро единствената светлина щеше да ми бъде луната.

Когато се отдалечих достатъчно, за да не могат да ме чуят пазителите, се спрях и тихо извиках:

— Мейсън.

Трябваше да чакам дълго. Когато се появи, едва го виждах. Беше почти прозрачен.

— Време е, нали? Ти си тръгваш… най-после отиваш в…

Е, нямах представа къде отива. Вече не знаех какво ни очаква отвъд, дати е царството, в което отец Андрю вярва, или някакъв различен свят, който бях посетила. Но каквото и да беше. Мейсън ме разбра и кимна.

— Изминаха повече от четирийсет дни — промълвих замислено. — Така че, предполагам, малко си просрочил времето. Радвам се… искам да кажа, надявам се, че ще намериш покой. Въпреки че донякъде се надявах, че ще ме заведеш при него.

Мейсън поклати глава. Не бяха нужни каквито и да е думи, за да разбера какво иска да ми каже. Оттук насетне трябва да разчиташ само на себе си, Роуз.

— Всичко е наред, не ти се сърдя. Заслужаваш да намериш покой. Освен това, зная откъде да започна търсенето. — През изминалата седмица постоянно мислих за това. Ако Дмитрий беше там, където вярвах, че е, то ме очакваше доста работа. Помощта на Мейсън щеше да е добре дошла, но не исках да го притеснявам. Изглежда му предстоеше да се справи с доста неща.

— Сбогом, Мейсън. Благодаря ти за помощта… Аз… ще ми липсваш.

Силуетът му ставаше все по-блед и по-блед. Малко преди съвсем да изчезне, зърнах нещо като усмивка — онази весела и дяволита усмивка, която толкова много обичах. За пръв път от смъртта му мисълта за Мейсън не ми причиняваше ужасяваща болка. Бях тъжна и той наистина щеше да ми липсва, но знаех, че се е преселил на по-добро място — наистина много добро. И повече не изпитвах вина.

Обърнах се и се втренчих в дългия път, който се виеше пред мен. Въздъхнах. Това пътуване нямаше да е кратко.

— Тогава започвай да вървиш. Роуз — промърморих на себе си. И потеглих напред, за да убия мъжа, когото обичах.

Trial (англ.) означава и съдебен процес, и изпит. — Б.пр.

Специалитет от френската кухня. — Б.пр.

Court (англ.) — кралски двор, но също и съд, съдебна зала. — Б.пр.

Силно тревожно разстройство (или посттравматичен стрес), което може да се развие след някакво събитие, водещо до психологическа травма. — Б.пр.