Ришел Мийд - Целуната от сянката

Лиса ме изгледа внимателно. Милион мисли се завихриха в ума й. Преценяваше думите ми, лицето ми, гласа ми. И тогава, просто така, тя разбра. Най-сетне осъзна какво изпитвах към Дмитрий, че това беше нещо повече от привързаност между ученичка и учител. Долових как това прозрение просветна в мозъка й. Безброй парчета от мозайката си дойдоха по местата: моите коментари, начина, по който аз и Дмитрий се държахме един към друг… всичко това придоби смисъл, осъзна неща, за които е била твърде сляпа, за да ги забележи. В съзнанието й се оформиха стотици въпроси, но не ми ги зададе, нито спомена какво бе осъзнала. Вместо това само взе ръката ми в своята и ме притегли към себе си.

— Толкова съжалявам, Роуз. Толкова, толкова съжалявам. Но не мога.

След това се оставих да ме поведе след себе си, вероятно за да ме нахрани. Но като седнах на масата в столовата и се загледах в чиниите върху подноса пред мен, от мисълта за ядене ми се повдигна много повече, отколкото ако наблизо имаше някой стригой. Тогава Лиса се отказа, осъзнала, че нищо не може да ми помогне, докато не разбера какво се е случило с Дмитрий. Отидохме в нейната стая и аз се строполих върху леглото. Тя приседна до мен, но аз не исках да говорим и скоро отново се унесох в сън.

Когато се събудих, заварих майка си до леглото.

— Роуз, отиваме да проверим пещерите. Не можеш да дойдеш с нас, но можеш да ни придружиш до границите на Академията, ако искаш.

Не очаквах да ми разрешат повече. Ако по този начин щях да узная дори минута по-рано какво се е случило с Дмитрий, трябваше да отида. Лиса реши да дойде с мен и ние поехме след групата от пазители. Още се чувствах дълбоко наранена от отказа й да излекува Дмитрий, но част от мен тайно се надяваше, че тя няма да се сдържи, като го види.

Пазителите сформираха многочислена група за проверка на пещерите, просто за всеки случай, макар да бяхме напълно сигурни, че стригоите са си отишли. Те бяха изгубили предимството си от изненадата и знаеха, че ако се върнем за нашите мъртви, ще имаме числено превъзходство. Тогава всички оцелели стригои щяха да загинат.

Пазителите прекосиха защитните пръстени, а ние останалите, които ги следвахме, спряхме точно на границата на Академията. Почти никой не проговори. Вероятно щяха да изтекат около три часа, преди да се върнат, имайки предвид времето за пътя до пещерите и обратно. Като се опитвах да не обръщам внимание на мрачното, оловно тежко предчувствие в мен, седнах на земята и отпуснах глава върху рамото на Лиса. Исках само минутите да текат по-бързо. Един от мороите, владеещ магията с огъня, беше стъкмил силен лагерен огън и всички се греехме на него.

Минутите не летяха, но все пак минаваха. Някой извика, че пазителите се връщат. Скочих и изтичах да погледна. Това, което видях, ме закова на място.

Носилки. Носилки, върху които лежаха телата на тези, които бяха убити. Мъртви пазители, с бледи лица и невиждащи очи. Един от наблюдаващите сцената морои не издържа и повърна в храстите. Лиса заплака. Един по един мъртъвците се нижеха покрай нас. Гледах втренчено, вкочанена и опустошена. Питах се дали при следващото си излизане отвъд защитните пръстени щях да видя и техните призраци.

Накрая цялата група отмина. Пет тела, но ми се сториха като петстотин. Но тялото, което очаквах да видя, го нямаше. Онова, което се ужасявах да видя върху носилка. Изтичах при майка си. Тя помагаше при носенето на една от носилките. Не ме погледна, но нямаше съмнение, че се досети какво ще я попитам.

— Къде е Дмитрий? — попитах нетърпеливо. — Той… — Толкова се надявах, толкова вярвах, че ще го видя. — Жив ли е? — О, господи, нима си чул молитвите ми? Ами ако беше останал там тежко ранен и чакаше да му пратят лекарска помощ?

Майка ми не ми отговори веднага. Когато заговори, едва познах гласа й.

— Той не беше там, Роуз.

Препънах се в неравната земя. Трябваше да се затичам, за да я настигна.

— Почакай, какво означава това? Може би е ранен и трябва да му помогнем…

Тя все още избягваше да ме погледне в очите.

— И Моли я нямаше.

Моли беше онази жена морой, от която се бяха хранили стригоите. Беше на моята възраст, висока и красива. Помня, че видях окървавеното й тяло в пещерата. Тя поне със сигурност беше мъртва. Нямаше начин да е оживяла и да е излязла. Моли и Дмитрий. Телата на двамата бяха изчезнали.

— Не — ахнах аз. — Нали не мислиш, че…

Една сълза се отрони от окото на майка ми. Никога не я бях виждала да плаче.