Ришел Мийд - Целуната от сянката

Мятах се истерично, крещях срещу всички тях, че трябва да спасим Дмитрий. Майка ми здраво ме разтресе и се наведе тъй близо до мен, че между нас останаха само няколко сантиметра.

— Той е мъртъв, Роуз! Не можем да се върнем вътре. Слънцето ще залезе след четвърт час, а те само това чакат. Ще трябва да се промъкваме в тъмното, за да се скрием зад защитните пръстени. Нуждаем се от всяка секунда — времето може да не ни стигне.

Видях как стригоите се струпаха около входа. Червените им очи проблясваха в полумрака. Закриха изцяло входа. Може би бяха десетина. А може би повече. Майка ми беше права. С тяхната ненадмината бързина на придвижване можеха да ни настигнат дори и за по-малко от четвърт час. И все пак не можех да направя нито крачка. Не можех да спра да гледам втренчено пещерата, където Дмитрий остана жив погребан, заедно с половината от душата ми. Не можеше да е мъртъв. Защото ако беше, и аз щях вече да съм мъртва.

Майка ми ме зашлеви силно и болката ме извади от унеса.

— Бягай! — кресна ми тя. — Той е мъртъв! Но ти няма да умреш!

Видях паника по лицето й, паника да не би аз — нейната дъщеря — да бъда убита. Спомних си какво ми бе казал Дмитрий: че предпочита той да умре, отколкото да ме види мъртва. Ако продължавах да стоя там глупаво и да позволя на стригоите да ме докопат, щях да предам и двамата.

— Бягай! — изкрещя майка ми отново. И аз побягнах с лице, обляно от сълзи.

Следващите дванайсет часа бяха най-дългите в живота ми. Нашата група се завърна в кампуса, без да се натъкне на опасности, като през повечето време отстъпвахме на бегом — което много ни затрудни заради големия брой ранени бойци. През цялото време ми се повдигаше, най-вероятно заради присъствието на стригой близо до нас. Дори да се спотайваха някъде там, не ни настигнаха, така че на мен може би ми се гадеше заради всичко, което се бе случило в пещерите.

След като се озовахме зад защитните пръстени, аз и останалите новаци бяхме напълно забравени. Вече бяхме в безопасност, а възрастните си имаха достатъчно други грижи. Всички пленници бяха спасени — всички онези, които бяха оцелели. Както се опасявах, стригоите бяха убили един още преди да нахлуем в скривалището им. Това означаваше, че бяхме спасили дванайсет. Шестима пазители — включително Дмитрий — бяха загубени. Този резултат не беше лош, като се има предвид с колко много стригой се бяхме сблъскали, но като се извади второто число от първото, се получаваше, че всъщност бяхме спасили само шестима. Струваше ли си това загубата на всички тези пазители?

— Не можеш да разсъждаваш по този начин — каза ми Еди, докато вървяхме към клиниката. Всички, както освободените пленници, така и техните спасители, трябваше да бъдат прегледани. — Не само че сте спасили живота на отвлечените. Вие избихте почти трийсет стригой, плюс онези в кампуса. Помисли за всичките онези хора, които биха могли да загинат, ако тези стригои бяха останали живи. Вие всъщност спасихте и техния живот.

Една рационална част от мен признаваше правотата му. Но какво общо имаше разумът с това, че Дмитрий може би беше мъртъв? Може да беше дребнаво и егоистично, но в този миг ми се искаше да разменя живота на всички спасени срещу неговия. Макар че самият той не би се съгласил на това. Познавах го.

Въпреки че шансът беше нищожен, все пак съществуваше вероятността да не е загинал. Макар че ухапването изглеждаше доста сериозно, онзи стригои може да го е обезвредил, оставяйки го в безсъзнание и да е побягнал. И сега той може би лежеше в пещерите, умиращ и нуждаещ се от лекарска помощ. Това ме влудяваше, да си го представям така безпомощен, а ние — неспособни да му помогнем. Обаче нямаше начин да се върнем обратно. Не и преди разсъмване. Друга група щеше да отиде да прибере нашите мъртви, за да можем да ги погребем. Дотогава не ми оставаше друго, освен да чакам.

Доктор Оленски ме прегледа набързо и реши, че нямам мозъчно сътресение, след което ме препрати към сестрата да ми промие драскотините. Имаше прекалено много пациенти, някои от които в доста тежко състояние, за да се занимава с мен.

Знаех, че най-умното, което сега можех да сторя, бе да отида в моето общежитие или да потърся Лиса. Малко почивка нямаше да ми се отрази зле. През връзката усетих, че тя ме вика. Тревожеше се. Беше много изплашена. Знаех, че новините скоро щяха да стигнат и до нея. В момента не се нуждаеше от мен и аз не исках да я виждам. Затова вместо към спалното помещение, отидох в параклиса. Трябваше да правя нещо, докато чаках проверката на пещерите. Да се молиш беше също толкова добре, колкото и всеки друг начин за убиване на времето.