Ришел Мийд - Целуната от сянката

Никой от нас не проговори. Беше твърде сложно за обясняване. Той сякаш го разбра и се отдръпна, за да седне до все още разплаканата Аби.

Скоро към Аби и господин Елзуърт се присъединиха още двама морои и един дампир, когото не познавах. Всеки път, когато се чуваха стъпките на някой излизащ отвътре, аз се молех да е Еди. Досега имахме пет спасени, като очаквах други да са побягнали през входа на пещерата, намиращ се по-близо до Академията.

Изминаха още няколко минути, но повече никой не излезе отвътре. Ризата залепна на гърба ми, просмукана от пот. На няколко пъти стисвах по-здраво сребърния си кол. Хватката ми беше толкова здрава, че трудно можех да отлепя пръстите си. Видях как Емил потрепна и се досетих, че е получил съобщение в слушалките си. Лицето му застина в напрегната концентрация, след което промърмори през микрофона някакъв отговор. Вдигна очи към нас и посочи към тримата новаци:

— Вие ще ги отведете обратно в Академията. — Махна с ръка към спасилите се, а после се извърна към трима от пазителите. — Влизайте вътре. Повечето от пленените са излезли, но нашите хора са попаднали в капан. Безизходно положение. — Пазителите без колебание пристъпиха напред, а след няколко мига новаците поведоха Аби и останалите към Академията.

Пред входа останахме само четирима. Двама пазители — Емил и Стивън, и двамата новаци — аз и Шейн. Напрежението около нас бе толкова гъсто, че едва си поемахме дъх. Никой повече не излезе отвътре. Никой не докладва в слушалките на Емил. Той вдигна глава. В очите му бе изписана тревога. Проследих погледа му. Слънцето бе слязло много ниско над хоризонта. Емил внезапно трепна; явно бе получил следващото съобщение.

Огледа ни с потъмняло от тревога лице.

— Нуждаят се от още подкрепения, за да покрият другия вход на пещерата. Доколкото разбрах, не са изгубили много от нашите. Просто имат затруднения с изтеглянето.

Много, каза той. А не никой. Което означаваше, че сме загубили поне един от нас. Вледених се.

— Стивън, ти влизаш — заповяда Емил. Поколеба се и аз се досетих, като по учебник, пред каква дилема е изправен. Искаше и той да влезе в пещерата, но като водач на групата от тази страна се предполагаше, че ще остане да дежури на поста си до последния възможен момент. Осъзнах, че беше на ръба да наруши тази заповед. Възнамеряваше да навлезе в мрака със Стивън и да остави отвън мен и Шейн. Ала в същото време не смееше да остави тук сами двама ученика. В следващия миг се случи нещо неочаквано. Емил въздъхна и погледна към нас.

— Роуз, тръгвай с него.

Не се поколебах нито за миг. Последвах Стивън и пристъпих в пещерата. Веднага ми се повдигна. И навън беше студено, но колкото повече навлизахме, толкова по-студено ставаше. И по-мрачно. Очите ни се справяха с мрака, но скоро стана прекалено трудно да се вижда. Затова Стивън включи малкото фенерче, закрепено към якето му.

— Иска ми се да мога да ти кажа какво ще трябва да правим, но не зная какво ще заварим — каза ми той. — Бъди готова за всичко.

Мракът пред нас започна да се разсейва. Звуците ставаха все по-силни. Ускорихме ход, като се озъртахме на всички посоки. Внезапно се озовахме в голямата подземна зала, която се виждаше и на картите. В единия ъгъл гореше огън — някой стригой го бе запалил без никаква магия — и от него идваше светлината. Огледах се и тутакси видях какво се бе случило.

Част от стената се беше срутила, образувайки камара от камъни. Никой не бе затрупан под тях, но почти изцяло беше блокиран достъпът до другия изход от пещерата. Не зная дали е била използвана магия, или е било резултат от битката. Или просто е било съвпадение. Каквато и да бе причината, седем пазители — включително Дмитрий и Албърта — бяха притиснати като в капан от десет стригои. Откъм тази страна на пещерата нямаше морои, които да владеят магията с огън, но отблясъците от пламъци, проникващи през тесния отвор вътре в пещерата, ми подсказаха, че те още се сражават откъм другия край. Видях тела по пода. Две от тях явно бяха на стригои, но за другите не бях сигурна.

Проблемът бе очевиден. За да се промъкне някой през отвора, останал след срутването, трябваше да пълзи на четири крака. Така щеше да се постави в уязвима позиция. Което означаваше, че първо трябва да се убият стригоите, за да се спасят пазителите през другия изход. Стивън и аз трябваше да помогнем на нашите да компенсират численото превъзходство на стригоите. Прокраднахме се в тила на един от тях, но съседните трима стригой някак си ни надушиха и моментално се извърнаха към нас. Двама скочиха върху Стивън, а третият — срещу мен.