Ришел Мийд - Целуната от сянката

Последва още един шок, щом чух нейното име. Но после си спомних как изглеждаше лицето му, докато я слушаше, и какво каза за баба си. Опитах се да си припомня точните думи на Ронда.

— Беше нещо за това, че ще изгубиш нещо… — Очевидно не го помнех много добре.

— „Ти ще изгубиш това, което цениш най-много, затова му се наслаждавай, докато можеш.“

Естествено, той го бе запомнил дума по дума. Тогава се намръщих при тези думи, но сега се опитах да ги разгадая. Отначало изпитах дива радост: аз бях това, което той ценеше най-много. Но после го изгледах сепнато.

— Почакай. Мислиш, че ще умра? Заради това ли спа с мен?

— Не, не, разбира се, че не. Направих го, защото… повярвай ми, не беше заради това. Независимо какво точно е искала да каже — или дали е вярно, но Ронда беше права, че нещата се променят много бързо. Опитваме се да правим това, което е добро или по-скоро каквото другите казват, че е добро. Но понякога, когато това противоречи на същността ни… трябва да избираме. Още преди атаката на стригоите, докато наблюдавах проблемите, с които се сблъскваш, осъзнах колко много означаваш за мен. И това промени всичко. Тревожех се за теб, толкова много се тревожех. Ти нямаше представа. И стана безсмислено да продължавам да се заблуждавам, че животът на някой морой ще е по-ценен за мен от твоя. Това няма да стане, независимо за колко грешно го смятат другите. И така, реших, че трябва да го приема и да се справя с това. А след като взех това решение… вече нищо не можеше да ни спре. — Той се поколеба, сякаш повтаряше думите си наум, докато отмяташе косата от лицето ми. — Е, нищо не можеше да спре мен. Говоря само за себе си. Няма да твърдя, че знам съвсем точно защо ти го направи.

— Направих го, защото те обичам. — Изрекох го, сякаш беше най-очевидното нещо на този свят. И наистина беше така.

Дмитрий се засмя.

— Способна си само с едно изречение да кажеш всичко, докато на мен ми е нужна цяла реч.

— Защото е толкова просто. Обичам те и не искам да се преструвам, че не е така.

— Нито пък аз. — Ръката му се спусна от лицето ми и намери моята. Отново тръгнахме напред, със сплетени пръсти. — Не искам повече лъжи.

— Тогава какво ще стане сега? Искам да кажа с нас. След като всичко това приключи… това със стригоите…

— Въпреки че никак не искам да засилвам страховете ти, но за едно си права. Не можем отново да бъдем заедно — или по-точно, до края на учебната година. Ще трябва да спазваме дистанция.

Останах леко разочарована от това, но знаех, че е прав. Може най-после да се бяхме решили да не отричаме чувствата си, но не можехме да парадираме с тях, докато още бях негова ученичка.

Краката ни шляпаха в кишата. Няколко птици пееха в дърветата, явно изненадани да видят тук толкова голямо оживление през деня. Със замислено изражение Дмитрий се загледа в небето.

— След като се дипломираш и заживееш с Лиса… — Не довърши. Отне ми само миг, за да се досетя какво иска да ми каже. Сърцето ми едва не спря.

— Ще помолиш да те преразпределят, нали? Няма да бъдеш неин пазител.

— Това е единственият начин да бъдем заедно.

— Но така пак няма да бъдем заедно — изтъкнах аз.

— Ако останем с нея, отново ще се сблъскаме със същия проблем — аз ще се тревожа повече за теб, отколкото за нея. Тя се нуждае от двама пазители, отдадени изцяло на нея. Ако успея да уредя да бъда пазител в кралския двор, през цялото време ще бъдем близо един до друг. А и на безопасно място като кралския двор ще има повече гъвкавост при подреждане на графика на пазителите.

Някаква капризна, егоистична част от мен искаше тутакси да изтъкне, че това не е добро решение, но всъщност не беше така. Нямаше начин всичко да е идеално. На всеки се налага да взима трудни решения. Знаех, че му е трудно да се откаже от Лиса. Дмитрий беше загрижен за нея и искаше тя да бъде в безопасност. Желанието му за това съперничеше на моята ревностна загриженост за Лиса. Но повече беше загрижен за мен и бе готов да направи тази жертва, за да не изневери на чувството си за дълг.

— Добре, — продължих, когато нещо ми хрумна, — всъщност може би ще се виждаме по-често, ако охраняваме различни хора. Ще имаме време да сме заедно. Ако обаче и двамата охраняваме Лиса, ще трябва да си редуваме смените и винаги ще бъдем разделени.

Дърветата пред нас се разредиха, което беше жалко, защото не исках да пусна ръката му. Все пак в гърдите ми започна да разцъфва надежда и радост. Редно бе да се чувствам зле на фона на ужасната трагедия около нас, но не можах да сдържа оживлението си.