Ришел Мийд - Целуната от сянката

Когато стигнахме до по-близкия вход на пещерата, групата ни се раздели на две. Дмитрий и майка ми влязоха през него, а аз ги изгледах за последно. Чувствата ми в този миг нямаха нищо общо с предишното ми романтично настроение. Всичко в мен се напрегна. Изтръпнах от тревогата, че повече няма да ги видя. Трябваше да си повтарям нееднократно, че те бяха калени бойци — двама от най-добрите пазители тук. Ако някой можеше да се справи, това бяха те. По-скоро аз бях тази, която много трябваше да внимава, и докато изминавахме дългия обходен маршрут до далечния край на пещерата, — около осемстотин метра — изтласках емоциите си назад, в най-затънтеното кътче на мозъка си. Трябваше да останат там, докато акцията не приключи. Предстоеше битка и не можех да позволя на чувствата да ме разсейват.

Щом наближихме нашия вход, зърнах с крайчеца на окото си някакво сребристо проблясване. Досега успявах да държа настрани различните призрачни силуети, които се рееха отвъд защитните пръстени, но точно този исках да видя. Взрях се по-внимателно и видях Мейсън. Той стоеше там, мълчалив и блед, отново с обичайното си тъжно изражение. Но този път ми се стори по-блед от обикновено. Докато нашата група отминаваше, той вдигна едната си ръка, но не разбрах дати бе за сбогуване, или просто ни благославяше.

Групата ни се разцепи, щом стигнахме до входа на пещерата. Албърта и Стан щяха да водят основните ни сили. На входа се спряха, за да изчакат точния момент, съгласуван с другата група. Сред придружаващите ги морои беше и госпожа Кармак, нашата учителка по магии. Изглеждаше нервна, но изпълнена с решителност.

Дългоочакваният момент настъпи и възрастните пазители изчезнаха навътре. Ние останалите се скупчихме край входа, подредени във верига за отбрана. От небето надвиснаха сиви облаци. Слънцето скоро щеше да залезе, но все още разполагахме с малко време от деня.

— Ще бъде лесно — прошепна ми Мередит, едно от другите три момичета от горните класове. Ала говореше неуверено. Според мен повече на себе си, отколкото на мен. — Ще ги попилеят, преди да се усетят. И няма да се наложи да правим нищо.

Надявах се да се окаже права. Бях готова за битка, но ако не се стигнеше до моята намеса, това щеше да означава, че всичко е преминало по план.

Зачакахме. Нямаше какво друго да се прави. Всяка минута ми се струваше като вечност. И тогава ги чух — шумовете от схватките. Приглушени викове и охкания. Последваха няколко крясъка. Всички се напрегнахме. Телата ни приличаха на изпънати пружини, които всеки миг ще се скъсат. Нашият водач беше Емил, заел бойна позиция най-близо до входа, стиснал сребърния кол в ръка. Челото му блестеше от потта, докато се взираше в мрака, готов да посрещне приближаващ се стригои.

След няколко минути чухме тичащи стъпки. Всички насочихме напред сребърните си колове. Емил и още един пазител се приближиха още по-близо до входа, готови да се нахвърлят върху опитващия се да се спаси с бягство стригои, за да го повалят още там.

Ала не излезе стригои, а Аби Бадика, изподрана, мръсна, но жива. Гледаше обезумяло, а лицето й бе обляно в сълзи.

В първия миг, като ни видя, се разкрещя. После осъзна кои сме и се отпусна немощно в ръцете на първия, който успя да достигне — Мередит.

Мередит се изненада, но прегърна Аби, за да я успокои.

— Всичко е наред — заговори й тя. — Всичко ще бъде наред. Вече си на слънце, в безопасност си.

Мередит отдръпна внимателно Аби от себе си и я поведе към най-близкото дърво. Аби приседна край него и захлупи лице в шепите си. Мередит се върна на поста си. Искаше ми се да успокоя Аби. Мисия, че всички го искаха, но трябваше да бдим до входа.

След минута излезе още един морой — господин Елзуърт, мой учител от пети клас. И той изглеждаше изтощен, а по врата си имаше рани от ухапване. Някой стригой го бе използвал да се нахрани, но поне не го беше убил. Въпреки ужаса, с който се бе сблъскал, господин Елзуърт беше спокоен, но очите му бяха бдителни и нащрек. Разбра какво става и веднага се отдръпна от нашия кръг.

— Какво става там? — попита го Емил, без да откъсва поглед от входа на пещерата. Някои от пазителите бяха снабдени със слушалки, но предположих, че в разгара на битката едва ли някой ще има време да докладва.

— Ужасна бъркотия — каза господин Елзуърт. — Но ние се измъкваме — и в двете посоки. Трудно е да се каже кой с кого се бие, но стригоите са объркани. И някой… — той се намръщи. — Видях някой да използва огън срещу един стригой.