Ришел Мийд - Целуната от сянката

Мигновено включих на боен режим. Цялата бях обзета от ярост и бяс. Тясната пещера ни принуждаваше да влезем в близък бой, но успях да избегна ударите на стригоя. Всъщност ограниченото пространство предоставяше повече предимство на мен, защото по-едрият от мен стригой трудно можеше да се отдръпва и отскача. Внимавах да не попадам в обсега на дългите му ръце, но той все пак ме докопа и ме блъсна в стената. Но дори не почувствах болка. Продължих да се движа и пак го атакувах. После отбих неговия удар, на свой ред му нанесох няколко удара и благодарение на по-ниския си ръст ми се отдаде да се промъкна под ръката му, за да го пронижа със сребърния си кол точно когато замахваше за следващия си удар. С плавно движение изтеглих острието от гърдите му и се притекох на помощ на Стивън. Той бе повалил един от противниците си, а другия го довършихме заедно.

Оставаха още седем стригои. Не, шест. Притиснатите в капан пазители — които трудно можеха да се развихрят в тези позиции — бяха убили още един. Двамата със Стивън се втурнахме срещу най-близкия до нас стригои, останал извън кръга. Той се оказа силен — много стар, много мощен — и беше доста трудно да го повалим. Накрая се справихме. С намаляване броя на стригоите, другите пазители по-лесно се справиха с останалите. Започнаха да се измъкват от затруднената позиция и дори само числеността ни беше от огромна помощ.

Когато останаха само двама стригои, Албърта ни извика да започнем отстъпление. Сега силите се прегрупираха. Ние бяхме тези, които обкръжиха последните двама стригои. Това позволи на трима от пазителите да се измъкнат навън по пътеката, по която бях стигнала дотук. Междувременно Стивън се промъкна през дупката в стената в другата част на пещерата. Дмитрий прободе единия от последните двама стригои. Оставаше само един. Стивън си подаде главата през отвора и извика нещо на Албърта, което не успях да разбера. Тя също му извика в отговор, без да погледне към него. Тя, Дмитрий и другите двама пазители бяха заобиколили последния стригой.

— Роуз — изкрещя Стивън и ми махна с ръка.

Следвай заповедите. Точно това трябваше да правим. Промуших се през отвора много по-лесно от него благодарение на доста по-малките си размери. Веднага ме последва още един пазител. От тази страна на пещерата не бе останал никой. Битката или бе приключила, или се беше изместила някъде по-нататък. Труповете обаче свидетелстваха колко жестоко е било сражението. Видях още стригой, както и едно познато лице — Юри. Веднага побързах да погледна към Стивън, който помагаше на още един пазител да премине през тесния проход. След него се показа Албърта.

— Мъртви са! — извика тя. — Изглежда са останали още няколко, които блокират изхода. Да ги довършим преди слънцето да е залязло.

Последен от теснината излезе Дмитрий. Разменихме си по един кратък и облекчен поглед, след което продължихме напред. Попаднахме в дългата част от тунела. Забързахме нататък, нетърпеливи да изведем останалите. Отначало не открихме нищо, но след малко, проблясъци светлина ни подсказаха, че по-напред битката продължава с пълна сила. Госпожа Кармак и майка ми се биеха с трима стригой. Моята група ги обкръжи и след броени секунди стригоите бяха повалени.

— С тази група се справихме — рече майка ми задъхано. Бях благодарна на съдбата, че е жива. — Но мисля, че тук има повече стригои, отколкото предполагахме. Според мен част от стригоите са нападнали Академията, а другата е останала в пещерата. Останалите от нашите хора — оцелелите — вече излязоха навън.

— В пещерата има още разклонения — припомни Албърта. — Там може да се крият още стригой.

Майка ми кимна в знак на съгласие.

— Напълно е възможно. Някои са разбрали, че са победени, и просто ще изчакат да се махнем, за да избягат. Но други може да ни нападнат в гръб.

— Какво да правим? — попита Стивън. — Да ги довършим? Или да отстъпим?

Обърнахме се към Албърта. Тя бързо взе решение.

— Ще отстъпим. Ликвидирахме колкото можахме, но слънцето залязва. Трябва по-бързо да се оттеглим зад защитните пръстени.

Тръгвахме си точно когато бяхме толкова близо до окончателната победа, пришпорени от чезнещата дневна светлина. Дмитрий вървеше до мен.

— Еди спаси ли се? — Никъде не видях тялото му, но и нямах възможност да огледам по-подробно.

— Да — отвърна Дмитрий, все още задъхан от ожесточените схватки. Само бог знаеше колко стригои беше избил днес. — Наложи се да го измъкнем едва ли не насила. Искаше да се бие. — Звучеше съвсем типично за Еди.