Ришел Мийд - Целуната от сянката

Той се намръщи.

— Да не би да ми казваш, че аурата не означава нищо? Че не поемаш страничните ефекти от магията на духа?

— Не. Това също е вярно. Затова всичко е толкова объркано. Мислех си, че е само едно нещо, но са всъщност две. Виждам призраци, защото съм „целуната от сянката“. И се… разстройвам и побеснявам… дори ставам зла… защото поемам в себе си тъмната страна на Лиса. Затова аурата ми почернява, затова напоследък толкова лесно избухвах и се вбесявах. Засега това са само прояви на раздразнителност, избухливост… — Намръщих се, като се замислих за онази нощ, когато Дмитрий ме бе спрял да не хукна след Джеси. — Но не зная в какво може да се превърне занапред.

Ейдриън въздъхна.

— Защо всичко с теб е толкова сложно?

— Ще ми помогнеш ли? Моля те, Ейдриън. — Прокарах пръсти по ръката му. — Моля те, помогни ми.

Низко, низко. Това беше толкова низко и неприсъщо за мен, но нямаше значение. Единствено Дмитрий имаше.

Накрая Ейдриън погледна отново към мен. За пръв път, откакто го познавах, изглеждаше уязвим.

— Когато се върнеш, ще помислиш ли сериозно за мен?

Прикрих изненадата си.

— Какво имаш предвид?

— Това, което ти казах. Ти никога не си ме искала, никога не съм означавал нещо за теб. Цветята, ухажването… всичко това не достигаше до теб. За теб съществуваше само той и не забелязваше никой друг. След като свършиш работата си, ще ме приемеш ли на сериозно? Ще ми дадеш ли шанс, когато се върнеш?

Втренчих се в него. Определено не го очаквах. Вътрешният ми инстинкт ми казваше да отвърна с „не“, че никога повече нямаше да обичам друг, че сърцето ми е разбито заедно с онази част от душата ми, която принадлежеше на Дмитрий. Но Ейдриън ме гледаше толкова настойчиво, с такава безумна надежда. Не бе останало нищо от подигравателната му, саркастична природа. Наистина говореше сериозно и аз осъзнах, че цялото привличане и слабост към мен, с които той винаги ме поднасяше, никога не са били шега. Лиса беше права за чувствата му.

— Ще го направиш ли? — повтори той.

Само един бог знае какво ще направиш сега, когато него вече го няма.

— Разбира се. — Не беше честен отговор, но необходим. Ейдриън отмести поглед и отпи от бутилката. Не беше останало много.

— Кога заминаваш?

— Утре.

Той остави бутилката, изправи се и отиде в спатията. Върна се с голяма пачка банкноти. Запитах се дали ги държи под дюшека или нещо такова. Подаде ми я, без да каже нито дума, после вдигна телефона и проведе няколко разговора. Слънцето вече бе изгряло и светът на хората, където се пазеха по-голямата част от парите на мороите, вече бе буден и на крак.

Опитах се да гледам телевизия, докато той говореше, но не можех да се концентрирам. Постоянно се почесвах по тила. Тъй като нямаше начин да се определи колко точно стригои бяхме убили аз и останалите, ни направиха различна татуировка вместо обичайния почетен знак мълния. Забравих името й, но татуировката приличаше на малка звезда. Означаваше, че този, който я носи, е участвал в битка и е убил много стригои.

Когато най-после свърши с разговорите, Ейдриън ми подаде един лист. Съдържаше името и адреса на банка в Мисула.

— Иди там — рече той. — Предполагам, че, така или иначе, първо ще трябва да се отбиеш в Мисула, ако наистина отиваш в някое цивилизовано място. Там има открита банкова сметка на твое име с… доста пари в нея. Поговори с тях и те ще довършат попълването на документите с теб.

Изправих се и пъхнах парите в джоба на якето си.

— Благодаря ти.

Без колебание, протегнах ръце и го прегърнах. Миризмата на водка едва не ме задуши, но чувствах, че му го дължа. Възползвах се от чувствата му към мен, за да постигна целите си. Той ме обгърна с ръце и ме задържа за миг в обятията си, преди да ме пусне. Докоснах с устни бузата му, преди да се разделим, и ми се стори, че дъхът му секна.

— Никога няма да забравя това — прошепнах в ухото му.

— Предполагам, че няма да ми кажеш къде отиваш? — попита Ейдриън.

— Не — поклатих глава. — Съжалявам.

— Просто изпълни обещанието си и се върни.

— Аз всъщност не използвах думата обещание — изтъкнах.

Той се усмихна и ме целуна по челото.

— Права си. Ще ми липсваш, малък дампир. Пази се. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Ще те чакам.

Благодарих му отново и си тръгнах. Не си дадох труда да му кажа, че може да му се наложи да чака доста дълго. Съществуваше голяма вероятност да не се върна никога.

На следващия ден станах рано, много преди останалата част от обитателите на кампуса да се събудят. Почти не бях мигнала. Преметнах чантата си през рамо и се запътих към главната дирекция в административната сграда. Канцеларията още не беше отворена, затова седнах на пода в коридора пред кабинета и зачаках. Огледах ръцете си и забелязах две малки златни точици върху нокътя на палеца ми. Това бяха останките от маникюра ми. Около двайсетина минути по-късно се появи секретарката с ключовете и ме пусна вътре.