Ришел Мийд - Целуната от сянката

— Беше взаимно. Той изпитваше същото. Но знаехме, че не можем да бъдем заедно, не и с тази разлика във възрастта… и, ами, не и след като щяхме да бъдем твои пазители.

Лиса се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Дмитрий все ми повтаряше, че ако имаме връзка, ще мислим много повече как да се защитим взаимно, отколкото да се тревожим за твоята закрила. Не можехме да го позволим.

Прониза я вина, задето е била отговорна да не сме заедно.

— Вината не е твоя — побързах да я успокоя.

— Сигурно… трябвало е да има начин… Това не би трябвало да е проблем…

Свих рамене. Не исках да мисля, нито да споменавам нашата последна целувка в гората, когато двамата с Дмитрий смятахме, че сме открили решение на всичките ни проблеми.

— Не зная — казах аз. — Ние просто се опитвахме да стоим далеч един от друг. Понякога се получаваше. Понякога не.

В нея се надигна вихрушка от емоции. Изпиташе съжаление към мен, но в същото време беше бясна.

— Трябваше да ми кажеш — повтори. — Сега имам чувството, че ми нямаш доверие.

— Разбира се, че ти имам доверие.

— И заради това ли се измъкваш потайно?

— Това няма нищо общо с доверието — признах. — Става дума за мен… е, не исках да ти казвам. Не можех да понеса да ти кажа, че си тръгвам или да обясня защо.

— Вече знаех — каза тя. — Разбрах го.

— Как? — Днес Лиса беше пълна с изненади.

— Бях там. Миналата есен, когато пътувахме с онзи микробус до Мисула. Когато отидохме там на шопинг обиколка, помниш ли? Двамата с Дмитрий говорехте за стригоите и как да си такъв означава да се превърнеш в нещо извратено и зло… как това разрушава личността, която си бил, и те кара да правиш ужасни неща. И аз чух… — Трудно й беше да го каже. На мен ми беше трудно да го чуя и очите ми плувнаха в сълзи. Споменът беше твърде мъчителен, да си припомням как седях до него през онзи ден, когато за пръв път осъзнах, че се влюбвам. Лиса преглътна и продължи: — Тогава ви чух и двамата да казвате, че предпочитате да умрете, отколкото да се превърнете в подобни чудовища.

Помежду ни надвисна тишина. Вятърът подхвана косите ни — мрак и светлина.

— Трябва да го направя, Лиса. Трябва да го намеря.

— Не — отвърна тя твърдо. — Не трябва. Не си му обещала нищо.

— Не и с думи, не. Но ти… не разбираш.

— Разбирам, че се опитваш да се справиш и това е един от начините да го направиш, но не е единственият. Трябва да откриеш друг начин да се сбогуваш с него.

Поклатих глава.

— Трябва да го направя.

— Дори и да означава да ме напуснеш?

Начинът, по който го каза, по който ме погледна… О, господи. Поток от спомени нахлу в съзнанието ми. Бяхме заедно от деца. Неразделни. Свързани. При все това… двамата с Дмитрий също бяхме свързани. По дяволите. Никога не съм искала да избирам между двамата.

— Трябва да го направя — казах отново. — Съжалявам.

— Предполагаше се, че ще бъдеш мой пазител и ще дойдеш с мен в колежа — възрази тя. — Ти си „целуната от сянката“. Предполагаше се, че ще бъдем заедно. Ако ме напуснеш…

Грозната глава на мрака се надигна в гърдите ми. Когато заговорих, гласът ми беше напрегнат.

— Ако те напусна, ще ти намерят друг пазител. Двама. Ти си последната от фамилията Драгомир. Ще бъдеш в безопасност.

— Но няма да си ти, Роуз — промълви тя. Онези лъчисти зелени очи се впиха в мен и гневът ми се охлади. Тя беше толкова красива, толкова сладка… и говореше толкова разумно. Тя беше права. Дължах й го. Трябваше да…

— Престани! — изкрещях и се извърнах. Тя използваше магията си. — Не използвай внушението върху мен. Ти си моя приятелка. Приятелите не използват силите си, за да си въздействат взаимно.

— Нито пък се изоставят — отвърна тя остро. — Ако наистина си моя приятелка, няма да го направиш.

Извъртях се към нея, като внимавах да не гледам прекалено отблизо в очите й, в случай че отново реши да използва внушението. Гневът в мен избухна.

— Не става дума за теб, разбра ли? Този път става дума за мен. Не за теб. През целия ми живот, Лиса… през целия ми живот винаги е било едно и също. Те са на първо място. Живеех заради теб. Обучавах се да бъда твоя сянка, но знаеш ли какво? Искам аз да съм на първо място. Имам нужда поне веднъж да се погрижа първо за себе си. Уморих се да мисля за другите и постоянно да се отказвам от това, което аз искам. С Дмитрий го направихме и виж какво се случи. Той си отиде. Никога вече няма да го прегърна. Сега му дължа това. Съжалявам, ако те наранява, но това е моят избор!

Изкрещях думите, без да спирам да си поема дъх, и се надявах гласът ми да не привлече вниманието на охраната. Лиса се взираше в мен, шокирана и наранена. По страните й се стичаха сълзи и част от мен се сви от мъка, че наранявах тази, която се бях заклела да пазя.