Волфганг Холбайн - Черната крепост

Прогони тези мисли и се принуди да се усмихне, защото осъзна, че Френч от известно време я наблюдава. Тя би могла да наблюдава него в продължение на един час и той би останал напълно неподвижен и мълчалив, свел поглед надолу. Оказа се, че една от най-големите пречки в общуването с Френч бе да го накарат да престане да се държи с нея и останалите като с божества и при всяка възможност да им целува краката.

— Да? — попита тя.

— Аз… проучих коридора, Господарю… Черити — поправи се припряно Френч, все още навел поглед. — Сигурен е. Можем да продължим.

— Благодаря, Френч — каза Черити.

Интонацията и изражението й обаче говореха друго. Не можеха да останат тук. Но нямаше и къде да отидат.

— Накъде води коридорът?

— Аз… не съм сигурен — отвърна колебливо Френч и запристъпва смутен от крак на крак.

— Никога досега не съм прониквал толкова навътре в гнездото — призна накрая той. После добави тихо: — Никой не е.

Черити пое дълбоко дъх.

— Страхотно!

— Не бих му се доверил — заяви Стоун. — Вероятно вече обмисля как най-добре да ни изтъргува на мороните.

Черити го изгледа гневно. Откакто напуснаха залата с трансмитера, Стоун, подобно на останалите, изобщо не се бе обаждал. В типичен за него стил първото, което каза, щом най-после отвори устата си, бе измислено безпочвено обвинение. Черити дори не си направи труда да му отговори.

Гурк обаче се разяри.

— Глупости! — извика той силно. — Единствената опасност е някой морон да не му направи предложение за женитба.

Засмя се кратко и измъчено, а Черити въздъхна отново и бавно се изправи преди Стоун да успее да отговори, а Гурк да се възползва от случая да предизвика скарване. Джуджето не криеше, че според него Стоун е виновен за създалата се ситуация. Вероятно имаше право. Сега обаче нямаше никаква полза да прахосват малкото останали им сили за кавга.

Водени от Френч, който отново бе нахлузил мравешката си маска, всички напуснаха малкото помещение. Когато последва Френч в коридора, Черити усети как по гърба й пробягват ледени тръпки. Всичко тук бе толкова… познато. И същевременно по ужасяващ начин съвсем различно от спомените й. Вероятно тъкмо това правеше нещата толкова лоши: Смесицата от нещо старо и познато и същевременно напълно чуждо. До този момент не бе отговаряла на нито един от въпросите на Скудър и останалите, но знаеше много добре къде се намират. Бе го осъзнала в първия миг, още преди да напуснат залата с трансмитера и да последват Френч в плетеницата от коридори и потънали в паяжини зали. Нямаше съмнение. Известно време се опитваше да убеди себе си, че се заблуждава, че това е случайност, невероятно съвпадение, две неща, които служат на една и съща цел и затова изглеждат еднакво.

Естествено не беше вярно и тя много добре го знаеше.

Вероятно би могла да си внуши, че една космическа станция си е космическа станция, независимо дали е построена от земни или извънземни астронавти. Но за какво им е на мороните да изписват надписите на разклоненията и коридорите на английски език?

Истината бе, че се намират в орбиталния град. Всички мислеха, че, подобно на всички военни съоръжения на хората, могъщата космическа станция е била разрушена при първото нападение на мороните. Явно се бяха заблудили. Орбиталният град съществуваше. Имаше дори оцелели, както се оказа след внезапната поява на Френч.

И все пак…

Нещо в нея я караше постоянно да мисли за този странен дребен мъж. Хвърли поглед към него. Той вървеше по коридора пет или шест крачки пред тях, приведен, с отсечени вдървени крачки. Всъщност не вървеше, а се движеше като на кокили — неумела имитация на ъгловатата походка на мороните. Бе направо трогателен в своята безпомощност.

Но успяваше да заблуди воините мравки. Преди един час Френч бе убил пред очите на Черити един морон, а мравката дори не се бе опитала да се защитава. Очевидно дори не бе разбрала, че е измамена, когато Френч вдигна харпуна си и простреля със стоманена стрела хитиновата й обвивка. Многократно бе предлагала на Френч някое от пленените оръжия на мороните, но той удостояваше лъчевите оръжия с поглед, изпълнен с погнуса, и поклащаше глава, запазвайки собствения си харпун.

Стигнаха до разклонение на коридора и Френч спря. За момент се поколеба, после понечи да завие надясно. Черити обаче го спря с жест и посочи в противоположната посока.

— Натам!

Френч направи движение с двете си ръце, което тя отначало не разбра. После осъзна, че то бе равносилно на кимване с глава при мороните. Навличайки костюма си, Френч бе възприел и жестовете на извънземните.