Волфганг Холбайн - Черната крепост

— Господарю? — произнесе той.

Отговорът, идващ от говорителя, прозвуча студено и безжизнено като гласът на машина, какъвто всъщност бе. Гласът на Господарите бе също толкова смъртоносен, както и видът им. Липсваха каквито и да било поздрави и обичайните любезности. Подобни неща бяха губене на време, а такова понятие също не съществуваше в езика на мороните.

— Провери още веднъж резултатите от последното изчисление.

Сега вече инспекторът леко се учуди. Откакто работеше в този информационен център, подобно нещо не се бе случвало. Не беше и необходимо. Компютрите не правят грешки. Те събират данни, оценяват ги и резултатите са правилни. Винаги. Все пак се подчини, без да се колебае. Обвитите му в хитин пръсти пробягаха с ловкостта на пианист едновременно по четири клавиатури. И този път резултатът се появи след мигове на един от мониторите отпред, но през това време бяха обработени стотици бази данни, трилиони данни бяха прочетени и сравнени, милиарди възможности бяха оценени, бяха посочени възможните източници на грешки и елиминирани чрез екстраполационни методи, по-древни от тази планета и доказали себе си милиарди пъти. Резултатът съвпадна с предишния до седмия знак след десетичната запетая. Инспекторът не изпита нито почуда, нито задоволство. Не бе очаквал друго.

Но — дали не бъркаше? — за момент му се стори, че долови нещо като безпокойство в компютърния глас, който долетя до него от Черната крепост на Северния полюс.

— Програмата за евакуация току-що бе променена. Останалото време е по-кратко, отколкото предполагахме досега. Спира се евакуацията на работници втори и трети клас, както и на царици, които не са достигнали полова зрелост. Абсолютен приоритет има евакуацията на воини с леко и средно тежко въоръжение. Ти самият ще предадеш командването на твоя район на заместника ти и заедно с твоите воини ще извършиш нападение над мутиралото гнездо на северния континент.

Двете леви ръце на инспектора вече бяха започнали да пробягват по клавиатурата, за да изпълнят заповедите на Господаря и да променят програмата за евакуация, но внезапно застинаха. Инспекторът направи нещо, което допреди секунди не би могъл да си представи, че ще стори… и което изненада най-много него самия: Възрази на заповедта, която чу от говорителя.

— Нападение над гнездото? — повтори той невярващо. — Това е невъзможно! Опасността би…

— Опасността ни е известна — прекъсна го компютърният глас. — Взели сме предвид възможността за тотална загуба на твоя отряд. От най-голямо значение е да пленим мутиралата царица на това гнездо. Трябва ни невредима.

Инспекторът повече не възрази. Но внезапно почувства нещо, което преди него вероятно нито един представител на неговия народ не бе усещал. Новото чувство го обърка напълно, защото не можа да го определи. То доведе до реакции в тялото и съзнанието му, които бяха напълно чужди и неразбираеми за него.

И все пак това бе чувство, на което в крайна сметка почиваше всяка власт в тази могъща звездна империя: страх.

Последните няколко часа бяха истински ад. Отдавна бе престанала да брои колко пъти са ги атакували, колко пъти са отговорили на огъня или пък са се спасявали. Беше истински ад и вероятно щеше да продължи така до безкрай — час след час, ден след ден, година след година. Завинаги. Нямаше вече сред тях човек, който да не е ранен. Самата Черити бе улучена два-три пъти. Последният изстрел бе натоварил телесния щит на костюма й до последна степен. Все още усещаше горещината, експлодирала като пламък в дясното й рамо, която я хвърли на земята. При това, въпреки всичко, имаха невероятен късмет. Ако мороните, които населяваха тази станция, не бяха така неописуемо неспособни да улучат вратата на халето на пет метра пред тях, досега всички да бяха мъртви.

Ето пак.

Не трябваше да пропуска тази мисъл докрай в съзнанието си. Усети как трудно потисканата истерия, срещу която се бореше от два часа насам, отново застрашително я обзе. Ръцете й започнаха да треперят. За момент шантавата мисъл, че се намират в ада, се превърна в пълна убеденост.

Този път не силата на собствената й воля, а докосването на нечия ръка по рамото я върна към действителността и възстанови нейното самообладание. Или поне силата да имитира нещо като самообладание.

Вдигна глава и втренчи поглед в две очи, в които тлееха същият страх и същата искра на лудостта, срещу които самата тя се бореше. Това я изненада, макар всъщност да бе нормално — в крайна сметка и Скудър бе просто човек. Дори от професионален герой не можеше да се очаква да застане срещу собствения си труп и после да продължи да действа, сякаш нищо не се е случило.