Волфганг Холбайн: Черната крепост

Черити не бе сигурна, че разбира думите му.

— Искаш да кажеш, че в действителност не пренася материя?

Гурк поклати глава.

— Не е възможно. Тези неща всъщност не са предаватели за материя. Те я унищожават и създават отново.

Гурк се ухили, забелязвайки изумлението, изписало се върху лицето на Черити.

— Да, да, по принцип е така. Умираш, щом влезеш в трансмитера. Повечето вярват, че разлага онова, което изпратиш в него, на съставните му части и после някак си отново го сглобява. Но това са глупости. Унищожава и създава отново. Не ме питай обаче как функционира. Не зная.

Черити продължи да го гледа объркано, но после осъзна къде е грешката в тази теория.

— Не може да е вярно — заяви тя.

— Така ли? — отвърна подигравателно Гурк. — И защо не?

— Това сигурно е възможно за камък или книга, или дори за растение. Но аз и ти, Гурк, не се състоим само от материя — тя почука с пръст по слепоочието си. — Има още нещо.

— И твоите спомени представляват само материя — отвърна Гурк. — Химия. Твърде сложна, признавам, но все пак само химия.

— А останалото? — осведоми се Черити. — Съзнанието? Душата?

Гурк замълча за момент.

— Тъкмо в това е проблемът. Точно върху този въпрос размишлявам, откакто зная как функционират онези неща. Вероятно и тях предават по някакъв начин.

— Как ли не! — обади се подигравателно Черити.

Гурк остана сериозен.

— По някакъв начин функционира. Иначе нямаше да сме тук. И то дори в по два или три екземпляра.

Черити си припомни ужасния момент на появата на нейната двойничка, което наблюдава със собствените си очи. Много добре й бе известно, че Гурк и тя самата само можеха да гадаят. И все пак бяха на прав път. Теорията на Гурк за начина на функциониране на трансмитера бе единственото смислено обяснение. Каквото и да бе сторил Лестър, той бе накарал по някакъв начин трансмитера да не изтрива приетата информация, а постоянно да я преработва и по този начин да създава все нови и нови идентични копия на тялото, което се намираше от другата страна на приемателя.

Но това бяха само копия, нищо повече. Бе видяла себе си да излиза, олюлявайки се от трансмитера — безжизнена обвивка, на която липсваше каквато и да било искрица живот. Наблюдавала бе същото да се случва и с Гурк, Скудър и Стоун, докато създадените копия все още съществуваха. Очевидно онова, което представлява разликата между жива и нежива материя, не можеше да се копира. В тази мисъл имаше нещо успокояващо.

Зад гърба й се чуха стъпки. Извърна се и видя Френч, който се промъкна наведен през вратата. Облечен бе в мравешкия си костюм. Бе доста страховит на вид, макар всъщност бе смешен. Черното му облекло подозрително приличаше на видоизменен водолазен костюм. На двете му бедра бяха закрепени маркучи от същия материал. Те висяха свободно от двете страни на тялото, завършвайки с по една закачена ръкавица. Вместо водолазна маска на главата си имаше нещо, което изглеждаше като напълно неуспешен опит да се имитира черепа на мравка морон. Опитал се бе очевидно да наподоби външния вид на воин морон. Не приличаше дори на лоша имитация.

Това обаче не променяше факта, че мравките се хващаха на номера.

През последните два часа самото присъствие на Френч на няколко пъти спаси живота на всички. Каквато и да бе причината, очевидно мороните го възприемаха като един от тях. На няколко пъти тази заблуда бе осигурила на Черити и останалите минималното предимство, от което се нуждаеха, за да открият първи огън или да побегнат. Черити просто не разбираше каква е истинската причина. Костюмът на Френч бе тъмен, вместо шест имаше четири крайника и гарвановочерен череп с две плексигласови кръгчета вместо фасетни очи.

Френч застана между нея и Гурк, приклекна и свали невероятния шлем. Лицето, което се показа отдолу, бе не по-малко невероятно. Съвсем очевидно Френч бе човек, но преди петдесет или шестдесет години би имал най-добри шансове да получи веднага главната роля в някой филм на ужасите, без да му е необходим никакъв грим.

Лицето му бе с цвета на труп, престоял осем дни във вода. Чертите му бяха странно размазани, сякаш лицето му всъщност се състоеше от восък, престоял прекалено дълго на слънце. Не толкова дълго, че да се разтопи, но все пак достатъчно, за да се деформира. И все пак тези външни изменения не бяха най-лошото. Много по-ужасяващи бяха промените, които не се виждаха. Те караха Черити да потръпва и да продължава да се съмнява дали Френч действително все още е човек. Изглеждаше като човек, движеше се като човек, но Черити не бе сигурна, че все още мисли и би реагирал като човек.