Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Ако видът им първия път беше предизвикал у нея само неприятно чувство, то сега я изпълваше с истински страх. Саркофагът беше огромен и въпреки безспорната му техническа елегантност излъчваше нещо мрачно. Всичко у нея се сви на топка само при мисълта, че ще трябва да легне в това нещо.

— Започвайте — повтори пак Стоун. — И без трикове. Ще внимавам да програмирате еднакво и двата апарата, а после ще хвърля монета, за да решим в кой ще влезете вие, капитане.

Черити сви безпомощно ръце в юмруци. Лудостта на Стоун си имаше методика. Беше луд, но не глупав.

Много бавно и обхваната единствено от паническия ужас да не допусне някаква грешка тя неуверено се зае със задачата да програмира електронното сърце на хладилната апаратура, в която щяха да изпаднат в дълбок сън. Пред себе си виждаше ужасяваща картина: беше сама, заключена в един от огромните ковчези, с пълно съзнание, но умираща поради някаква глупава грешка при програмирането или поради треперенето на ръцете си с мъчителна, продължаваща дни или цели седмици смърт. Тя пропъди видението.

— Докога искате да спите, лейтенанте? — попита тя.

— Докогато е възможно — отвърна Стоун. — Поставете максималната продължителност.

Черити вдигна очи.

— Това може да са сто години — Вметна тя предпазливо. — Или хиляда.

Тези съоръжения бяха почти неразрушими, но тя предпочете да не споменава за това.

— Още по-добре — заяви Стоун. — Хайде, направете каквото ви казах!

Тя се подчини. Когато приключи, Стоун я повика при себе си, хвърли кратък, но внимателен поглед към контролната апаратура в горната страна на саркофага и посочи към съседния стоманен саркофаг.

— А сега този!

Трябваха й десет минути, за да програмира и втория компютър, и Стоун повтори процедурата: нареди й да се отстрани и разгледа сложния пулт. После заснова напред-назад между саркофазите, очевидно за да сравни двете съоръжения. Проклет глупак, помисли си Черити.

— Изглежда е добре — каза най-сетне Стоун. — Сега остава само въпросът, какво сте направили в действителност, капитане — усмихна се леко. — Не искам да ме смятате за пълен кретен, Леърд. Почти съм уверен, че можете да програмирате нещата така, че никога да не се събудя. Направихте ли го?

— Не съм убиец — отвърна Черити.

— Зная. — Стоун посочи с ръка саркофага, който тя пръв беше включила. — След вас, капитане!

Черити се поколеба. Изпитваше страх. Ужасен страх.

Но най-сетне се раздвижи. Пристъпи бавно към огромния метален цилиндър, натисна червения бутон в горния му край и отстъпи назад, когато капакът се отвори безшумно. Вътрешността на саркофага беше миниатюрна в сравнение с грубата му външност: тясна, облицована с мек дунапрен тръба, в дясната страна на която бяха монтирани редица малки контролни уреди и изводи. Една лампа разпръсваше жълта, приглушена светлина. Тя потрепери. Не беше резервоар, а истински ковчег. Щеше да полудее, ако трябваше да прекара и една-единствена минута вътре в него.

— Влизайте — подкани я Стоун.

Тя бавно се покатери върху съоръжението, легна върху меката дунапренова тапицерия и с разтреперани ръце посегна към малка метална халка, която беше закачена на стената до нея. Десетина тънки, разноцветни проводника я свързваха с компютъра във вътрешността на саркофага. Усети как в кожата й се забиват безброй малки остри игли, след като надяна халката на лявата си ръка и я заключи.

Стоун се наведе над нея. Наблюдаваше много внимателно какво върши. А Черити се молеше наум то да е правилно. Боже господи, бяха й го обяснявали десетки пъти, но мозъкът й беше като бяло поле. Сякаш беше забравила всичко, което е учила някога!

— Наслука, капитан Леърд! — каза тихо Стоун. И добави: — Съжалявам за ръката ви. Но трябваше да го направя, вие ме разбирате, нали?

— Да — отвърна Черити. — Разбирам. — Искаше да каже още нещо, но думите й се сториха изведнъж толкова безсмислени и излишни. Тя бързо се пресегна със свободната си ръка към прозрачната кислородна маска, която висеше от капака, нахлупи я върху устата и носа си и почувства как започва да диша. Някъде под нея заработи помпа. Въздухът, който пълнеше дробовете й, доби изведнъж горчив вкус.

Видя още как Стоун отстъпва назад и протяга ръка към червения шалтер, видя и как капакът на огромния стоманен саркофаг започва отново бавно да се затваря, после нещо, подобно на топла, мека длан обхвана мислите й, една ръка, която изгаси всяка болка, всеки страх. Имаше чувството, че потъва в безкрайно топла, безкрайно благодатна прегръдка. Миг преди да заспи окончателно, през съзнанието й мина единствена мисъл: