Волфганг Холбайн: Най-добрата жена от космическите сили

Куршумът на Майк мина през вратата на колата, улучи дясната ръка на Бартън и после врата му, докато откосът на Бартън раздроби и двете колене на Майк и после прекара кървава черта през гърдите му. Мина половин час, преди Черити да събере отново достатъчно сили, за да измъкне от колата мъртвото тяло на Бартън и да прерови джобовете му за ключа на колата. Звуците от битката навън бяха поутихнали, но не бяха спрели. Веднъж дори нещо подраска по вратата. Двете крила на огромната дървена врата, които сега не бяха заключени с резето, се бяха раздвижили, но това, което беше стояло отвън, не беше влязло в склада. След всичко, което съдбата й беше сторила, сега тя като че ли си позволяваше последна, лоша шега с нея.

Отново й стана лошо, когато с мъка се намести зад кормилото на колата и пъхна ключа в таблото. Десният й крак не можеше да се движи, щеше да се наложи да натиска съединителя, газта и спирачката само с левия си крак, но все някак щеше да се справи. Попита се какво ли я очаква вън на улицата, но не изпита никакъв страх.

Погледът й се плъзна по неподвижното тяло на Майк. Досега всякак се беше мъчила да не го гледа, но не беше толкова зле, колкото беше очаквала. Тя не усети… нищо. Но болката щеше да дойде по-късно.

Завъртя ключа. Колата веднага запали. За последен път погледна към вратата над плоската муцуна на колата, после включи внимателно на скорост и даде газ. Пред нея имаше още почти хиляда мили и всяка от тях можеше да я отведе направо в ада. Но тя знаеше, че ще успее.

12 декември 1998 година

Лявата й ръка гореше. Всичко, което чувстваше, беше болка, ужасна, пареща болка, която пулсираше в такт със сърцето й и изкарваше сълзи в очите й. Почти не беше в състояние да мисли. Ако Стоун не я беше удрял от време на време отзад по гърба, щеше отдавна вече да се е отказала и да се е свряла в някой ъгъл, за да умре.

Но той не позволяваше да се случи това. Винаги, когато поискаше да се спре, той я удряше в гърба с дулото на автомата си, а когато силите й чисто и просто се изчерпваха, което ставаше все по-често, той грубо я издърпваше да се изправи и я буташе да върви нататък. Около тях бункерът се сриваше метър по метър. Воят на алармените сирени отдавна беше замлъкнал и големи части от подземните пещери и галерии бяха потънали отново в мрака, от който хората ги бяха извадили за няколко кратки години. Чуваше викове и изстрели и сред тях непрекъснато приглушеното ехо от тежки експлозии. Беше истинско чудо, че нито веднъж не ги нападнаха.

Черити отдавна беше загубила ориентация. Вече не знаеше на кой етаж се намират и накъде я води Стоун. Знаеше само, че той с положителност беше обезумял.

Тя се спря, когато Стоун й нареди с отсечено движение на ръката да не мърда от мястото си. Вдигна предупредително автомата, посочи отсрещната стена и й даде знак да седне там и да не мърда.

Черити не би успяла да го направи, дори и да беше искала. Лявата ръка и десният крак водеха ожесточено съревнование кой кого ще превъзхожда по сила на болката: тя се чувстваше толкова слаба, както никога досега през целия си живот.

Стоун я изгледа с остър поглед, после се обърна с рязко движение и изчезна в един страничен коридор. Но тя знаеше колко безсмислен е всеки опит за бягство. Той щеше да се забави само няколко секунди.

Имаше чувството, че ще изгуби съзнание. Всичко около нея се завъртя. Започна да й се повдига.

Черити ожесточено потисна това чувство, опита се да вдиша и издиша дълбоко въздух и насочи всичките си сили за разпръсване на черната пелена, която щеше да приспи разума й. Болката в ръката извика сълзи в очите й.

При това раната не беше по-голяма от главата на топлийка. Стоун беше поставил лазера на най-ниската степен, а бронята на специалното й облекло беше отнела допълнително енергия от лъча. Но това, което беше улучило и пронизало ръката й, все още беше достатъчно силно, за да нажежава до бяло всеки отделен нерв в лявата половина на тялото й. Изобщо не знаеше дали някога ще може отново да движи ръката си.

Стоун се върна. Лицето му имаше все същото изражение на подплашено животно. Той припряно провери дали коридорът зад тях е все още пуст, после коленичи до нея и й помогна да се изправи. Черити поиска да отблъсне ръката му, но не успя.

— Можете ли? — попита той. После се усмихна. — Няма вече толкова път. Само няколко крачки.

— Престанете, Стоун — отвърна с мъка Черити. — Всичко… това… няма вече никакво значение — дори говоренето й се удаваше трудно.