Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— О, не — възрази Стоун. — Ще ми бъдете благодарна, капитане. — Той увеличи натиска на ръката си и я принуди насила да продължи да върви нататък. Погълна ги нов мрачен коридор. Стоун запали фенерчето си и бледият светлинен лъч се плъзна по боядисания в бяло бетон. Тя зърна бегло някаква огромна бронирана врата, чиято ключалка очевидно беше изрязана с помощта на лазер.

Но разбра всичко едва когато той я бутна да мине през тази врата и тя видя саркофазите.

За момент забрави дори болката си, толкова слисана бе от това, което видя. Беше така близо до ума, че се попита защо не се беше сетила по-рано за тази възможност. Близо до ума, но и истинско безумие. Хладилните саркофази за замразяване! Мили боже, но това… това не е възможно!

— Не го мислите сериозно, Стоун — каза тя потресена.

Стоун пусна ръката й, отдалечи се заднишком и почна да пипа нещо по стената зад нея. Яркият лъч на прожектора му нито за миг не се отклоняваше от лицето на Черити.

Нещо щракна и ослепителната белота на лампата на Стоун изчезна изведнъж, но само миг след това аварийното осветление разпръсна от тавана призрачната си червена светлина. Шокът мина толкова бързо, колкото бързо се беше появил, и болката се обади отново. Черити се обърна с усилие към Стоун и започна да наблюдава действията му по контролното табло до вратата. Не беше особено сръчен, но все пак успя. Някъде зад нея забръмча електромотор. Над вратата светна сигнална лампичка, после втора, след това от пода и тавана се отделиха две тежки, назъбени метални плочи, втората двадесетсантиметрова врата от почти неразрушима стомана, която щеше да се затвори след няколко секунди и да запечата херметически това помещение. Черити знаеше, че само ядрена глава би могла да разруши тази бариера.

— Моля ви, Стоун! — обърна се тя към него колкото се може по-спокойно. — Не знаете какво правите. Та това е самоубийство!

Стоун се засмя, но лицето му не промени изражението си. Само погледът му блесна трескаво.

— Би било самоубийство, ако останем навън — заяви той. — Сега ще включите тези неща, капитане. Два броя — един за мен и един за вас.

Черити погледна неуверено към шестте огромни стоманени ковчега, които беше посочил Стоун. После поклати отрицателно глава.

— Изобщо не съм в състояние — увери го тя. Погледна нервно към вратата. Двете стоманени редици от зъбци бяха само на половин метър разстояние една от друга. Още няколко мига и капанът щеше да се затвори.

— Това не е вярно! — възрази бурно Стоун. Лазерният автомат в ръцете му се вдигна заплашително нагоре. — Знам, че можете. Осведомил съм се, разбирате ли?

— Теоретически — отвърна тихо Черити. — Това е самоубийство, Стоун! Никой никога не е изпробвал тези неща, освен няколко маймуни. И от тях се събудиха само половината!

— Зная — отвърна Стоун. Металните плочи бяха на петнадесет сантиметра разстояние една от друга. Още секунди, помисли си Черити. Трябваше да направи нещо, ако искаше някога да се измъкне от този капан!

Но тя не можеше. Стоун не й оставяше никакво съмнение, че ще простреля и другата й ръка, ако се опита да го нападне или да избяга.

— Достатъчни са ми и петдесет процента гаранция — продължи Стоун. — Повече е, отколкото, ако бяхме вън, нали?

— А другите? Бекър и… и тия, които сега ни очакват там, долу, при кораба? — попита Черити. — Вие ги убивате, Стоун.

— Това те отдавна са направили и сами — отвърна ядосано Стоун. — Имате ли представа докъде бихте стигнали със смешния си кораб, преди да са ви свалили извънземните? — Той поклати ядосано глава и посочи заповеднически към саркофазите. — Започвайте, капитане!

Стоманените зъбци се докоснаха. Всичко стана абсолютно безшумно. Само сигналните лампи над вратата изгаснаха отново. С едва чута въздишка Черити притвори очи. Пленница, помисли си тя. Не, още по-лошо — те бяха погребани живи.

— Започвайте! — заповяда повторно Стоун.

— А ако не го направя? — Черити се усмихна. — Не можете да ме принудите, Стоун. Застреляйте ме, ако това ще ви достави удоволствие. Ще стане по-бързо.

Стоун се усмихна студено и Черити разбра, че беше очаквал този отговор.

— Може би наистина няма да мога да го направя — каза той. — Но вие ще го направите, капитане, или сега, или след няколко дни, когато ще сте почти полудели от глад и жажда! — Той вдигна оръжието повелително. — Хайде!

Може би имаше право, помисли си Черити. Свършено беше така или иначе.

Въпреки това мина още време, преди тя да се обърне и да пристъпи към първия от шестте огромни консервиращи саркофага.